Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

Размишления и изводи за капитализма

 

 Защо разглеждам значението на остта: човек-егоизъм-инстинкти за самосъхранение-потребности-интереси? Това има огромно значение за разбирането на личния интерес на предприемача за целия успех на тази икономическа система, която се изгражда на основата на радикалния индувидуализъм. Този успех се дължи не само на обективни предпоставки, но и на психологични такива, предопределени от природата на човека.

За мен това не е теория. Това е моят живот. Аз изживях лично този процес. Не беше лесно, но беше доста интересно, защото ни се случваше за първи път, затова ще ви го разкажа накратко.

На 9.11.1989 г. беше съборена Берлинската стена. На другия ден и в моята страна имаше огромна промяна. Подаде оставка след 33 годишно управление генералният секретар на комунистическата партия. Обществото започна да се събужда. Всеки ден се случваше нещо ново и интересно. Скоро стана ясно, че социализмът в този сталистки модел си отива безвъзвратно. Аз интуитивно разбрах, че трябва бързо да направя нещо ново в професионално отношение, тъй-като абсолютно сигурно бе, че плановата икономика ще отстъпи място на пазарното стопанство, а аз бях началник-планово икономически отдел на комбинат. Няколко дни след промяната отидох при Директора и го помолих да ми разреши да започна курс по английски език с откъсване от работа. В първия момент той ми отказа с аргумента, че било края на годината, когато се изпълнява старият план и се утвърждава новият и аз съм му много необходим. Но когато го убедих с аргументи какви огромни промени ще се случат, че трябва да се преквалифицираме и да бъдем готови за неясното бъдеще, той се замисли и прие силата на моята теза.

Беше умен човек и с усмивка ми подписа молбата. Едновременно с това успях да си уредя прехвърлянето си на работа в счетоводството като заместник-главен счетоводител. Моят инстинкт за самосъхранение беше проработил, т.е. за да си храня семейството трябваше да преорентирам своите интереси.

Въпреки, че езиците не ми се отдават, научих няколко хиляди думи, но по-важно беше прехвърлянето ми в счетоводния отдел. Това си беше професия, макар  усилията ми основно се концентрираха в предприемаческата дейност аз сам научих тази професия на едно не високо, но прилично ниво и си приключвах сам  годишните отчети.

След година станах главен-счетоводител. Работата беше интересна и отговорна. Либерализираха се цените, търговията бързо премина в частни ръце, появиха се валутните курсове и лихвените проценти. Конкуренцията между банките се засилваше, бързо се срути пазара между социалистическите страни, почти прекратиха работа външнотърговските дружества.  Разтуриха се стопанските обединения. Нямаше вече контрол от партията, съвета, стопанското обединение или статистиката. Сякаш останахме сами в държавата. Контактувахме само с банките. Постепенно тежестта на икономическата работа се прехвъли към счетоводството.

В този момент аз взех много важно решение да напусна държавната работа и да поемем с двама мои колеги пътя на частното предприемачество. Още в процеса на вземане на това решение започна да ме обвзема особен вид чувство, което непрекъснато се засилваше. Напуснахме работа без никой да ни гони, защото имаше остри политически противоречия и който вземеше властта, често я използваше за разправа с политически опоненти.

След напускането ми светът сякаш стана друг. Нямаше държава или началник, с чийто заповеди или мнение да се съобразявам. Аз бях свободен. Свободен да вземам решения сам. Свободен да правя каквото си искам. Свободен да работя за себе си. Гледах как мои приятели успяват и аз исках да успея. Чувствах как интереса да спечеля ме обвзема все повече и повече. Изпадаш в някакво еуфорично състояние да преследваш успеха и влагаш все повече и повече енергия и усилия в работата. Не казвам, че успяхме, както доста други, в онези смътни времена на първоначално натрупване на капитал, защото действахме законно и почтено в 99% от случаите в бизнеса. И така започнахме. Създадохме офис, обзаведохме го, с първите сделки направихме реклама, набавихме рекламни материли, подписохме първия дистрибуторски договор за търговия с водни помпи. Купихме камион за транспортиране на стоките и служебен автомобил. Направихме първата сериозна сделка като взехме на консигнация 6000 малки помпи, от най-масовите два типа с:

- 0.75 квт. двигател-монофазен с дебит 2.5л/с и напор 15м./1.5бара/

-1.1квт.двигател-монофазен с дебит 0.8л/с и напор 25м./2.5бара/

и успяхме да ги продадем за три месеца. Станахме и по-отговорни, защото всяка груба грешка би ни извадила от бизнеса. Инстинктът за самосъхранение беше заработил с много по-голяма сила.

Трябваше да се грижим за нас и семействата ни, да задоволяваме потребностите си сами. Материалният интерес се засилваше непрекъснато. След две години работа закупихме на първия общински приватизационен търг два малки магазини. Колегата ми, който пое отговорността да наддава, се държа много твърдо и надделя над конкуренцията.

След тази стъпка решихме да започнем собствено производство на електрически водни помпи. Отговорността падна върху колегата ми по техническите въпроси. Той измисли първите модели, като ползвахме различни специалисти в тази област. Създадохме конструктивна документация. Скоро беше изработена първата водна помпа, радостното чувство се равняваше сякаш ти се е родило дете.

Това изискваше да се създадат трудови условия за започване на нашето производство. Първо наехме помещение под наем при един мой приятел. После закупихме първите машини стругове, фрези, бормашини, преси, приспособления, инсрументи и др. Направихме си изпитателна станция. Постепенно увеличавахме моделите за леене на помпените детайли като фланци, охлюви, турбини. Започнахме да наемаме работници-стругари, фрезисти, шлосери и елмотьори. Регистрирахме търговска марка на фирмата, а по-късно и промишлен образец. След  година работа в производството имахме разработени четири модела водни помпи и малък цех. Всяка следваща година разработвахме средно по два нови модела. През 2002г. закупихме земя и чрез заем /гарантиран от наш познат в банката/ построихме до края на годината собствен малък цех. Той бе следствие на нашите потребности и интереси за развитие на производството. По-добре заем-отколкото наем. Развитието на тази мини фирма беше плод на нашите индувидуални усилия, резултат от разумните ни егоистични интереси да произвеждаме съвместно с работниците електрически водни помпи и резервни части, да ги предлагаме на пазара конкурирайки се с други фирми с една единствена цел: да спечелим от тази дейност, да продължим да я развиваме и да оцеляваме на пазара, да задоволяваме личните си потребности и тези на нашите семейства.

Догодина ще станат 25 години от създаването на собствената ми фирма, в която бях съдружник. Изживявайки ден след ден, месец след месец, година след година трудния път на нормалния предприемач, аз сякаш имам малкото морално право да анализирам капиталистическия начин на производство и да кажа, че човешкият егоизъм и личният, индувидуалният интерес стоят в основата на този материален успех.

Принципно нямам никакво намерение да правя мащабна характеристика на капитализма в исторически аспект т.е. от създаването му до наши дни. По-скоро цел на анализа ми до този момент и после са причините обусловили появата му, ценностната система на хората създали икономическата система, последвалите икономически теории обясняващи функционирането му, създаването на либералдемократичната идеология прераснала в цялостната политическа философия на буржоазното общество, за да стигна до разглеждането на неолибералната и социалната идеи определящи развитието на обществото през ХХ-ти и началото на ХХІ век.

Ето защо задавам въпрос към хората, къде отиде ценностната система на пуританите, за да се стигне до отклоненията на неолибералното общество? Какво се случи през тези около четиристотин години, за да се стигне до тези морални отклонения като неолиберализма и сталинския модел на социализма.

За себе си мога да кажа, че аз имам твърд отговор.

Капитализмът по естествен път осигури такъв икономически, технически и технологичен бум, че развитието на техниката и технологиите далеч изпревари развитието и нивото на човешкото съзнание. Как да възприема, че шепа правителства в Европа и по света вкараха населението си, икономиката, природата, десетки милиони войници и военна техника в касапницата на двете световни войни, където загинаха близо 100 милиона души и всички понесоха огромни материални загуби. Нима делата на комунистическите диктатори Сталин и Мао Дзе Дун, които отнеха живота на десетки милиони души свои сънародници в името на една утопична идея, на чийто морал те бяха подчинили политиката, икономиката и правото, на практика, създали тоталитарно общество наречено-диктатура на пролетариата -нима не е огромен цинизъм.

Подобни примери колкото искаш, те само показват, че много често неразумният егоизъм надделява над разумния. Все още в душите и съзнанието на хората трайно са се настанали алчността, жаждата за пари, завистта, злобата, жаждата за мъст и превъзходство над  другите. Грубата материална заинтересованост и свободната конкуренция нямат спиране, нямат задръжки, нямат граници. Пазарното стопанство не може да осребри, да използва дивидента на огромната си производителност в името на всички хора.

Това неравновесие, това изоставане на контрола ни над нашите интереси и желания от технологичното развитие създава условия на редица фактори за постепенна деградация на протестанската култура и ценности.

Основен фактор за разрушаване на протестанската етика е самата капиталистическа идея-в основата на която стои печалбата.

Капиталистическата икономическа система на свободното пазарно стопанство започва да генерира ерозията на разумния егоизъм.

Социалните отношения между хората се превръщат във вещни отношения, инструментите на пазарното стопанство като: парите, стоките, лихвите, печалбата, пазара, кредита и др. изместиха взаимоотношенията, свободния пазар разруши основни ценности като род, семейство, патриархални традиции, приятелство, църква, религия. Човек се превръща във вещ, инструмент, обект, пост, средство за забогатяване.Самото капиталистическо производство отчуждава този, който произвежда стоките, от собствения му труд-от материалните блага, които сам е произвел. С тях се разпорежда друг, този, който е създал трудовите условия. Сякаш живота е джунгла, лъвиците раждат, кърмят , гледат и пазят малките лъвчета, ловуват и дават храна на прайда, но лъвовете се хранят първи, а прайда след това-ако остане нещо. Действа  принципът на силния, който печели всичко.

Всичко става пари, интереси, материална заинтересованост.

Трудът и успеха не са вече цели сами за себе си, а се превръщат в инструменти за постигане на висок стандарт на живот, на демонстрация на материално благополучие. Важно е какви доходи или какъв пост в йерархията имаш. Това определя отношението към теб в обществото. Сякаш си зъбно колело, ако си голямо караш другите да се въртят около теб.

Алиенацията е повсеместна. Отчуждението е не само икономическо, то е социално, политическо и изобщо засяга цялата култура. Пишейки за това, се връщам назад в годините и си спомням как постепенно по пътя започнах да  губя един по един мнозинството от най-добрите си приятели.

Между нас започнаха да застават бизнес, пари, показност, завист.

В продължение на много години с моите приятели си ходихме на гости, обикаляхме с колите морета и балкани, празнувахме заедно, ходихме на театър и кино. Разменяхме си книги, плочи или касети. После всичко се промени. Родът и връзките между роднините почти изчезнаха. С брат ми и семейството му се виждаме рядко. Постепенно се затворихме в апартаментите и душите си. Сложихме блиндирани врати в домовете си, железни решетки  на прозорците, тъмни стъкла на колите, аларми, камери по високите огради на дворовете ни.

За няколко години се появиха висока криминална престъпност, множество убийства, грабежи по улиците, кражби по магазините, кражби на луксозни коли, обири  на  банки, отвличания за откупи, документни измами и присвояване на имоти, фирми, счетоводни измами, изкуствени фалити на фирми, данъчни измами и престъпления, проституция и канали за износ на нежна плът, наркомания, разбойническа приватизация, източване на бюджета с различни техники: бюджета, който е единствената надежда на обикновените хора за по-високи пенсии и социално подпомагане, по-добро здравеопазване и образование. Изчезна духът на живота. Все по-рядко срещаш добронамерени хора. Хората са напрегнати, сякаш някой ги е стиснал за гърлото, отчуждени, с тревожен поглед, невиждащ нищо, забързани в тревожното си настояще и бъдеще.

Не искам да бъда разбран погрешно, сякаш изпитвам огромна носталгия за социалистическото общество.

Да тогава го нямаше този стрес на съвременното общество. Хората наистина изпитват сериозен страх от това несигурно настояще, страх за бъдещето си, дали ще бъдат на другия ден на работа, ще могат ли да платят сметките си, ще имат ли средства да образоват децата си, да си платят разноските за лечението и лекарствата. Ще могат ли да отделят пари за социални осигуровки за да получат един ден лична пенсия за стаж и възраст.

Да, тогава нямаше стрес, но нямаше и свобода. Дълго време не си заключвахме вратите, но не бяхме свободни. Нито икономически, нито политически, затворени в собствената си страна и система. Нямаше демокрация, не гласувахме, не говорихме открито, търпяхме някои хора десетки  години да ни управляват.

Нямаше безработни, гладни, голи и боси, просещи и бъркащи в кофите за боклук, но стоките ни не бяха така качествени, а магазините не така препълнени. И все пак живеехме по-спокойно, без страх за утрешния ден, по-сигурно и без стрес, позадружно и хората имаха много повече морал независимо, че нямаше такова разнообразие на стоки и ни липсваше свободата.

Сигурността беше за сметка на свободата и човешкото достойнство.

Но все пак хората  избраха свободата!

Да аз също избирам свободата и правото на достоен човешки живот. Мразя насилието и не искам да се страхувам какво говоря и желая да правя каквото си искам. Трябва да се научим да бъдем господари на живота си, но за това трябва да се полагат много повече усилия отколкото при социализма, където държавата осигуряваше почти всичко.

Лично аз положих усилия в това направление излизайки в частния бизнес на третата година от промените. Повече от 23 години си изкарвах хляба сам, благодарение на собствените си усилия.

Задачата е да намерим баланса между либералната и социалната идеи.

Това е мой любим израз още от 1995 г. от кандидаткметската ми политическа кампания в родния ми град.

 Идеята за печалбата е водещото начало в пазарното стопанство.

Но за да бъдеш на повърхността непрекъснато трябва да се развиваш. Да снижаваш разходите за производство, да създаваш нови изделия с по-добри потребителски качества, да използваш нова техника и технологии, за да произвеждаш повече стоки.

Естественото развитие на пазарното стопанство през третата третина на ХІХ век и началото на ХХ век, следствие научните изобретения като откриването на тока, телефона и телеграфа, цимента, асансьора, електродвигателя, генератора, автомобила, самолета и много др., навлезе в етап на мощно индустриално развитие, бълващо огромно разнообразие от стоки.

Интересът от производството, се прехвърли върху потреблението-т.е. търсенето.

Не случайно разгледах неокласическите икономически теории от този период възникнали от новия феномен на пазара. Теорията за пределната полезност, която насочва вниманието на хората към потребителските качества на стоките е точно отражение на този феномен. Масовото потребление става възможно благодарение на новите технологии, нарастващата конкуренция и повишаващата се производителност. Пазарът създава разнообразни търговски развлекателни центрове и магазини, ресторанти, кафетерии, барове, нощни заведения, кръчми и др. Не случайно рекламата заема задължилно място в бизнеса, а покъсно маркетинга става самостоятелна икономическа дисциплина.

Вътрешните противоречия на капитализма, като безработицата, икономическите кризи, неравенството и бедността намират своето морално оправдание  в девиза - работи и печели, спестявай  и  потребявай. Нарастващо потребление-хедонизма става начин на живот-създава се потребителско общество, което поставя ударението върху разходите и материалните облаги.       

ХЕДОНИЗМА - eтическо учение, разработено от философите Аристип и Епикур, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието и насладата в противовес на аскетичния живот-идеята за изживяване на колкото се може повече удоволствия като начин на живот. Думата хедонизъм, преведена от гръцки език /hedo- nismos/, означава удоволствие, наслада. Хедонистите се опитват да си осигурят удоволствие по всякакъв начин.

 “Крахът на Големите Надежди, ако се абстрахираме от вътрешните икономически противоречия на индустриализма, бе заложен в индустриалната система още с нейните основни психологически предпоставки:

1. Че смисълът на живота е в щастието, с други думи, в максималното удоволствие, определяно като задоволяване на всяко желание или субективна човешка потребност /радикален хедонизъм/

2. Че егоизмът, себичността и алчността, които системата поражда по необходимост, в крайна сметка водят до хармония и мир.

Откакто свят светува, богатите и властимащите упражняват радикален хедонизъм. Елитът на Рим и на италианските градове през епохата на Ренесанса, както и този в Англия и Франция от XVIII и XIX в., са търсили смисъла на живота в неограничените удоволствия. Докато извличането на максимално удоволствие е било присъщо на определени групи в определени периоди, с едно-единствено изключение преди XVII в., то никога не се е вписвало в теориите за човешкото щастие, изповядвани от Великите Учители на Китай, Индия, Близкия изток и Европа…

Нито един от другите Велики философи не е твърдял, че наличието на дадено желание предпоставя етична норма. Те са се интересували от оптималното благополучие на човечеството. Съществен елемент в тяхното мислене е, че разграничават потребностите /желанията/, които са чисто субективни и чието задоволяване води до моментно удоволствие, от потребностите, дълбоко за легнали в човешката природа, чието осъществяване благоприятства извисяването на човека до „благополучие“.

С други думи, правили са разграничение между чисто субективните потребности и обективно валидните потребности, като част от първите са пагубни за човешкото развитие, докато вторите отговарят на нуждите на човешката природа.

Теорията, че смисълът на живота се състои в задоволяването на всяко човешко желание, за пръв път след Аристип, е защитавана открито от философите на XVII и XVIII в. Възникването на подобни идеи е възможно, когато „благо“ престава да означава единствено „благо за душата“ /както е в Библията и дори по-късно у Спиноза/ и придобива значение на материална, парична облага в периода, когато буржоазията отхвърля не само политическите си окови, но и християнската любов и солидарност, утвърждавайки новата вяра, че да съществуваш само за себе си, означава да си повече, а не по-малко верен на себе си. Според Хобс щастието се състои в непрестанното преминаване от задоволяването на едно страстно желание /cupiditas/ към задоволяването на друго; Ламетри дори оправдава употребата на опиатите, които поне създават илюзия за щастие; а според маркиз дьо Сад задоволяването на импулсите към жестокост е правомерно, защото така или иначе те съществуват и  изискват задоволяване. Споменатите мислители са живели през епохата на окончателната победа на буржоазната класа. Лишеното от философска нравственост съществуване на аристократите се превръща в практика и теория на буржоазията.

След XVIII в. възникват много етични теории. Някои са близки до хедонизма, като например утилитаризма, а други са подчертано антихедонистични системи, като тези на Кант, Маркс, Торо и Швайиер. Съвременната епоха, най-вече след края на Първата световна война, до голяма степен се върна към практиката и теорията на радикалния хедонизъм. Идеята за неограниченото наслаждение влиза в противоречие с идеала за строго регламентирания труд, по-добно на противоречието между стигащата до маниакалност трудова етика и отдаването на пълна леност в свободното време и през отпуските. Конвейерът и бюрократичният ред, от една страна, и телевизията, автомобилът и сексът, от друга, правят възможна тази изтъкана от противоречия комбинация. Сам по себе си маниакалният труд би влудил хората така, както и пълният мързел. Съчетаването им обаче гарантира съществуването. Нещо повече, двете противоположни нагласи съответстват на икономическата необходимост:

Капитализмът на XX в. почива както върху максималното потребление на произвежданите стоки и предлаганите услуги, така и върху строго регламентирания колективен труд.

Изказаните дотук теоретични съображения показват, че радикалният хедонизъм не води до истинско щастие, и обясняват защо, като се има предвид човешката природа. Но дори и без теоретичен анализ фактите недвусмислено доказват, че всичките ни опити да „догоним щастието“ не водят до благополучие. Съвременното общество се състои от крайно нещастни индивиди: самотни, тревожни, потиснати, склонни да рушат, зависими-хора, които се радват да убиват свободното си време, което с толкова усилия са отвоювали.

Ние сме заложили най-големия социален експеримент в историята, за да установим дали удоволствието като пасивно чувство, за разлика от активното чувство-благополучието и радостта, дава задоволителен отговор на въпроса за смисъла на съществуването.

За пръв път в историята, задоволяването на стремежа към удоволствие не е само привилегия на малцинството, а е реална възможност за повече от половината население на Земята.

Във високоразвитите страни експериментът вече даде отрицателен отговор на този въпрос.

Втората психологическа предпоставка на индустриалната епоха,  че егоизмът води до хармония и мир, до нарастване на благополучието на всеки един, също е погрешна от теоретична гледна точка и погрешността й отново се доказва по безспорен начин. Защо този принцип, отречен единствено от един от големите класически икономисти Дейвид Рикардо, трябва да е верен? Битието ми на егоист се отнася не само до поведението ми, но и до моя характер. То означава, че искам всичко за себе си; че ми доставя удоволствие да притежавам, а не да деля с другите; че неизбежно е да стана алчен, щом целта ми е да имам, и аз съм толкова повече, колкото повече имам; че трябва да изпитвам нетърпимост към всички други хора: към клиентите си, които искам да измамя, към съперниците си, които искам да унищожа, към работниците си, които искам да експлоатирам. Аз никога няма да бъда задоволен, защото желанията ми нямат край; и няма как да не завиждам на онези, които имат повече, и да се страхувам от онези, които имат по-малко. Същевременно, обаче, трябва да потискам тези чувства и да се показвам /както пред себе си, така и пред другите/ усмихнат, разумен, искрен и добър човек, на какъвто всеки се преструва. Неутолимата страст да притежаваш неизбежно води до безкрайна класова война. Твърдението на комунистите, че системата им ще сложи край на класовата борба, като премахне класите, е фикция, тъй като тяхната система почива върху принципа за неограниченото потребление като цел на живота. Дотогава, докогато всички се стремят да имат повече, ще има класи, ще има и класова борба, а в глобален мащаб това ще доведе до световна война. Алчността и мирът се изключват взаимно.

Радикалният хедонизъм и неограниченият егоизъм не биха се утвърдили като основни принципи на икономическо поведение, ако през XVIII в. не бе настъпила коренна промяна.

В средновековното общество, както в много други високоразвити или примитивни общества, икономическото поведение се определяло от етични принципи. Ето защо за схоластичните теолози такива икономически категории като цена и частна собственост са част от етиката на теологията. От само себе си се разбира, че теолозите са намирали формулировки, с помощта на които са се опитвали да приспособят системата си от морални норми към новите икономически условия (напр. определението, което Тома Аквински дава на понятието„справедлива цена“); и въпреки това икономическото поведение е запазвало човешките си измерения и е оставало подчинено на ценностите на хуманистичната етика.

Постепенно през XVIII в. капитализмът претърпява радикална промяна, вследствие на което икономическото поведение се отделя от етиката и човешките ценности.

В действителност икономическият механизъм е бил разглеждан като самостоятелна същност, независима от човешките потребности и човешката воля. Смятан е бил за система, която функционира от само себе си, подчинявайки се на собствени закони. Мизерното положение на работниците, както и разоряването на все по-голям брой малки предприятия, за сметка на разрастването на корпорациите, се приемало за икономическа необходимост, за което наистина може да се съжалява, но което трябва да се приеме като неизбежно следствие на природен закон.

Развитието на икономическата система вече не се определяло от това кое е полезно за човека, а от това кое е полезно за развитието на системата. Правени са опити да се прикрие остротата на конфликта с предположения от рода на: онова, което е полезно за развитието на системата /или дори на една-единствена голяма корпорация/ е полезно и за хората. Последното било подкрепяно със спомагателни тълкувания от рода на: качествата, които системата изисква от хората-егоизъм, себелюбие и алчност-са вродени у човека; следователно те са породени не толкова от системата, а от човешката природа. Обществата, в които не били толерирани егоизмът себелюбието и алчността, се възприемали като „примитивни“, а представителите им като „недоразвити“. Хората не били в състояние да разберат, че тези черти не са резултат на природни дадености, които обуславят съществуването на индустриалното общество, а са продукт на социалните условия.” 

“Ориентацията „да имам“ е характерна за западното индустриално общество, в което стремежът към придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота.”

“Днешните консуматори отговарят на формулата:

Аз съм това, което имам и което потребявам.”

“Хората все по-масово започват да осъзнават, че:

  • неограниченото задоволяване на всички желания нито допринася за благополучието, нито е път за постигане на щастие или дори на максимално удоволствие;
  • мечтата да бъдем независими господари на своя живот се превърна в химера, когато започнахме да проумяваме, че сме бурмички в огромната бюрократична машина, а мислите, чувствата и вкусовете ни са манипулирани от управляващите, от индустриалците и от обслужващите ги средства за масова комуникация;
  • от плодовете на икономическия прогрес се ползват в пълна мяра само богатите държави, а пропастта между богатите и бедните държави още повече се задълбочава;
  • сам по себе си техническият прогрес създава екологична заплаха и опасност от ядрена война, които поотделно или заедно са в състояние да унищожат цивилизацията, а по всяка вероятност и живота на Земята. ”                                        Да имаш или да бъдеш-Ерих Фром -1976 г.

 Обширният цитат от книгата “Да имаш или да бъдеш” на Фром е типично доказателство за ерозията на ценностната система на буржоазното общество, че основният ценностен конфликт на човека при капитализма е "между света на вещите и тяхното натрупване, от една страна, и света на живота и неговата продуктивност, от друга."

Е. Фром е абсолютно убеден за срива на ценностната система, която превръща човека в стока, хората в позиции в йерархията и средство за забогатяване, вещите в абстрактни величини заместващи социалните отношения. Потреблението и преклонението пред парите и натрупването, вещите, мотивират алчността и необузданата конкуренция в хората и повечето стават жертва на отчуждението.

 По този начин основният символ, основната цел на пазарното стопанство ПЕЧАЛБАТА ражда потребление, а потреблението ражда печалба. Този непрекъснат кръгооборот е подпомогнат от невъздържаната свободна конкуренция, необуздания егоизъм, неукротима нерегулирана алчност, индустриалното развитие, урбанизацията, развитието на заемните пари т.е. фиктивни пари, които трябва да се покрият с бъдещи приходи, нарастването на държавните бюджети-около 40% от БВП на всяка страна, и огромните апетити към източването им са в основата на ерозията на протестанската етика и трайно настанилото се в душите на хората икономическо, политическо, социално и културно отчуждение.

Според мен съвременното пазарно стопанство и съответствуващо  му общество са постигнали своя капацитет на ефективност и справедливост, своя максимум на обществено доверие и морал, вдъхновяващ и привличащ хората обществен модел за бъдеще.

Свободата, демокрацията и разумния егоизъм родиха една огромна производителна машина, наречена пазарно стопанство.

Стопанство със стихиен, анархичен, трудно регулируем характер с огромна производствена мощ, която по естествен за нея си начин задоволява с предимство частните интереси на индувидуалните й създатели.Вървейки по своя път, частникът преследва своите желания и интереси и често нанася загуби на обществото.

Изпълнението на почти всяка обществена поръчка е дамгосана от знака на непочтенноста.

Конфликтът между частни и обществени интереси се задълбочава.

Решаването на този конфликт е най-сложната обществена задача в историята на човечеството.

Капитализмът е производителен, защото неговата база и сила са милионите свободни индувидуални  производители, които имат стимули и затова произвеждат много, разнообразни и качествени стоки. Това е огромната тънкост- въпросът за стимулите, която последователите на Маркс в Русия не са разбирали и пренебрегнали.

Обобществяването на средствата за производство и земята лишават хората от стимул. Стимулите и задоволяването на личните интереси в системата на производството на стоки и услуги е основният двигател в пазарното общество.

Между другото, има двама комунисти, които са разбрали това. Единия е Ленин, който, много бързо след национализацията, вижда срива в икономиката и въвежда НЕП-/нова икономическа политика/. НЕП представлява икономическа политика, въведена в Русия и впоследствие в СССР през 1921 година, която либерализира до известна степен следреволюционната икономика. Тя има за цел да стимулира икономиката, излизаща от световна война, революции, гражданска война и глад. През 1920 Троцки предлага НЕП, но предложението не е прието. Година по-късно Ленин предлага НЕП и политиката бива приета.

НЕП възстановява, до известна степен, частната собственост в някои сектори на икономиката и най-вече в селското стопанство. Национализираната индустрия получава повече автономия. Система на пазарна икономика се въвежда в селското стопанство.

НЕП позволява на селяните да наемат работна ръка, което е доста капиталистическо решение, както и да задържат печалбата си след като платят таксите на държавата. Основите на индустрията, големите заводи производители на въглища, желязо, електричество и т.н., остават под крилото на държавата.

НЕП намалява търговските ограничения, и се опитва да намери сътрудници в чужбина. Какъв е резултатът от тази политика? Производството в селскостопанския сектор се увеличава многократно. Вместо правителството да си присвоява без компенсации продукцията, която остава в излишък, на фермерите се позволява да я продават, което ги тласка да произвеждат повече. Това, съчетано с края на полуфеодалната организация, позволява на селското стопанство да премине границата на продуктивността от преди революцията.

От друга страна, застоя на тежката индустрия, която е изцяло държавна довежда до дисбаланс в икономиката между бързо развиващото се селско стопанство и промишленост.

За да запазят високи приходи, заводите увеличават цените, което принуждава селяните да произвеждат повече. Това, от своя страна, довежда до сриване на цените на селскостопанската продукция и повишаване на цените на индустриалната продукция. Тази криза е известна под името "Кризата на ножиците" / заради формата на графиката на цените в даден ден /. Селяните започват да запазват продукцията си като се надяват да я продадат по скъпо на трети лица /търговци/. Мнозинството партийни членове не харесват и не разбират тази практика, защото я намират за експлоатация на хората в градовете. Правителството налага фиксирани цени, за да спре ефекта на ножицата.

През 1925 година, след смъртта на Ленин, за болшевишката партия /разбирай Сталин/ НЕП е просто временно решение и капиталистическите ѝ черти представляват един вид предателство на комунистическите принципи. Политиката бива предадена от Йосиф Сталин, който я замества с първия петгодишен план. Въвежда се планираната централизирана икономика.

Покушението срещу Ленин го изважда от реалната политика и това, според мен, изиграва лоша шега на историята. Аз считам, че ако той беше останал 10-15 г. начело на СССР и беше реализирал НЕП, историята в Европа и в света можеше да бъде доста по-различна, по-прогресивна и по-малко разрушителна.

Вторият е безпорният реформатор в Китай-Дън Сяо Пин" Не е важно дали котката е бяла или черна, стига да лови мишки."

"Това че всеки трябва да има материален стимул, съвсем не означава, че трябва да насърчаваме хората да работят единствено за своя личен интерес, без да се съобразяват с интересите на държавата, колектива и другите хора, или да издигат парите в култ.

Ако го направим, каква ще е разликата между социализма и капитализма. Ние отстояваме, при нас, общност на интересите на държавата, колектива и отделната личност. Ще утвърдим този дух на благородство сред целия народ и особено сред по-младите". /1980 г./ Дън Сяо Пин

Политиката на отворени врати, проповядвана от Дън, откри чудесна възможност на капитализма да открие  нов пазар за себе си в  Китай. Резултатът на икономическата революция на Дън Сяопин повиши за 30 години, приблизително кратък исторически срок, жизненото равнище на близо милиард души- най-много хора в човешката история.

Да се внедри в селското стопанство такава система на преразпределение, при която доходът да зависи от резултатите на труда.

Дън Сяопин слага акцент на реформите в селата, защото селското население заема 80% от общото население на страната и проблемът с изхранването на селяните директно засяга стабилността на китайското общество.

През 1978 година Дън Сяопин започва революционната реформа в селата, т.е. раздава земята под аренда на селяните. Тази важна мярка изключително стимулира активността на няколко стотина милиона китайски селяни.

Системата на семейната аренда се превърна в основната икономическа система в селата. Чрез гъвкава система на договори Дън дава възможност на селяните да обработват собствени участъци земя,  да могат да продават продукцията си и да разчитат на стабилни, контролирани от държавата цени. Китайското село започва да процъфтява. Продукцията на зърнените храни ежегодно се увеличава и проблемът за изхранването на селяните вече не стои толкова остро. Всъщност, в основата на политиката на реформи е тезата на Дън Сяопин „да преминаваме реката, напипвайки камъните”, т.е. „да осъществяваме прехода изключително внимателно и предпазливо”. Някои смятат, че спецификата на „китайския модел” е тъкмо в тази предпазливост и постепенност. Реформата продължи в промишлеността.

Формулата му "Една страна, две системи" и фразите “Да забогатееш е прекрасно” „ "Достойно е да забогатееш"намират приложение с това, че в Китай започват да изникват специалните икономически зони в крайбрежните райони. Тези зони позволяват на местните власти, по най-рационален начин, да приспособяват интересите на чуждите инвеститори с потребностите на китайската икономика. Основното съдържание на реформата в градовете беше да се отворят и динаминизират  предприятията, за да се реши проблемът, създаден от недостатъчната производителност на плановата икономика.

Какъв е резултатът от внедряването на стимулите в Китайската  икономика? 

Днес Китай е втората икономика в света.

Въпросът за стимула е тясно свързан с производителността. Ако го отнемем напълно производителността рязко ще падне както беше при социализма. Ако оставим пазара и конкуренцията напълно свободни, т.е. стимулът е изключително висок и зависи от наличните ресурси, производителността ще е висока, но това доведе до Голямата депресия 1929г. и рецесия през 2008г.

ЦЕНАТА НА ОГРОМНАТА ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА КАПИТАЛИЗМА Е:

-БЕДНОСТТА, БЕЗРАБОТИЦАТА, НЕРАВЕНСТВОТО, ОТЧУЖДЕНИЕТО, СОЦИАЛНИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЕ ПРЕВРЪЩАТ В РАЗМЯНА НА ВЕЩИ - СТАВАТ ВЕЩНИ ОТНОШЕНИЯ, ПРОБЛЕМИ С ОКОЛНАТА СРЕДА

Съществуващите основни икономически теории и политически философии не дадоха, до днес, отговор на въпроса за конфликта между частните и общите интереси.

Изменението на съотношението на силите води до мутиране на либерализма крайно ляво в социализъм, център-дясно социална държава с пазарно стопанство, или дясно неолиберализъм.

Ако не съществуваха острите проблеми на безработицата, която трайно се увеличава, бедността, неравенството, гладът, болестите, проституцията, наркоманията, престъпността и убийствата, ежедневния стрес, достъпа до здравеопазване и пенсионната система, екологията, но най-вече все по-бързото нарастване на богатството от 1-я процент и превръщането на политиката и финансите в капитал, не бих написал тази книга.

ЗА МЕН Е НАРУШЕН ОБЩЕСТВЕНИЯТ ДОГОВОР!

Или някъде в зората на капитализма е допусната грешка. В интерес на истината, първата посока, в която ме насочи мисълта на Уорън Бъфет беше Класическата политикономия. Затова първо прочетох Капиталът. След първите три отдела:

-Стока и пари;

-Превръщане парите в капитал;

-Производство на абсолютната принадена стойност, ми светна основната идея на тази книга.

Веднага след това прочетох “Богатството на народите”1776 г. на Адам Смит и „За принципите на политическата икономия и данъчното облагане“ 1817 г. на Давид Рикардо.

“Политическата икономия придоби популярност през ХІХ в. в епохата на следкантианския разпад на философията и никой не направи опит да провери нейните възгледи или да постави под съмнение нейната база. Безусловно, безкритично и по подразбиране политическата икономия възприе като свои аксиоми фундаменталните принципи на колективизма…Съвсем бегло /или никакво/ внимание се обръщаше на факта, че най-важния ”ресурс” е самият човек,, че по природа той е специфично същество със специфични способности и нужди. Човекът просто беше разгледан като един от факторите на производството, наред със земята, горите или мините-като един от по-маловажните фактори, понеже повече усилия бяха отделени за изучаване на влиянието и качеството на тези други фактори, отколкото на неговата роля или качество. Ето как политическата икономия беше наука, стартирала в талвега: тя забелязваше, че хората произвеждат и търгуват, приемайки за даденост, че те винаги са правели това и винаги ще го правят-тя приемаше този факт за даденост, неизискващ специално внимание, и се концентрираше върху проблема как да бъде намерен най-добрият начин, по който “обществото”да се разпорежда с натрупания човешки опит.” – Капитализмът;непознатият идеал”стр.13-14 -Айн Ранд.

В този цитат на Ранд зад кулисите се прокрадва една от основните й идеи, за ролята на човека в производствения процес, че той е най-важният фактор, а на него класическата политикономия обръща малко внимание. Разбира се, нейното виждане, макар и правилно, е едностранчиво, защото тя се интересува единствено от човека “предприемач”, от свободния човек, предприемчивия, иновативния, от този, който управлява и “създава материалните блага”.

Когато прочетох класиката твърдо се убедих, че трябва да насоча усилията си към собствената ни дейност, към съзнателната ни производствена дейност, към това, което правим всеки ден, всеки месец, всяка година: каква е целта, как е организиран нашият труд, кой какво прави, как го прави, защо го прави, как разпределяме плодовете на нашия труд.

Да си отговоря на тези различни въпроси, свързани с обществения характер на производството, ми помогна собствения ми опит в него, творчеството на класиците в политикономията- Смит, Рикардо и Маркс, несъмнено Джон Лок и възгледите на дейците на просвещението, основните икономически теории и политически философии, творчеството и дейността на редица мислители, учени и общественици, като Джон Кейнс, Франклин Делано Рузвелт, Питър Бъргър, Джефри Сакс, Джоузеф Щиглиц, Ричард Улф, Дейвид Харви, Даниел Бел, Хегел, Фойербах, Ленин, Дън Сяо Пин, Чърчил, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.

Статията е част от книгата "Справедлива печалба" 2016г.

Блог на Петър Къртев - www.peterhen.com