Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА Е КАПИТАЛ

 

Глаголът финансирам означава снабдявам с пари. В нормалния живот понятието финанси се използва като синоним на пари, и по-точно на налични парични средства. На латински-financia е доход, наличност. Предназначението на финансовата система се свежда до финансовото посредничество между паричните и непаричните социални групи в обществото, т.е. мобилизирането на временно свободните финансови средства и насочването им към нуждаещите се от тях икономически субекти. Те служат за разпределение и преразпределение на съвкупния обществен продукт и националния доход, и за формиране и използване на бюджети с цел задоволяване на определени човешки потребности.

Има различни видове финанси в зависимост от обхвата и предназначението:

-Лични или семейни финанси;

-Финанси на фирмите-управлява паричните потоци на фирмите;

-Банкови финанси-обхваща цялостната финансова дейност на Централните банки, търговските и инвестиционните банки;

-Фондови борси-продажба на акции и ценни книжа;

-Публични финанси/финанси на държавата/-като ключов елемент от тях е държавния бюджет;

-Международни финанси – в основата на организацията на международните финанси стои споразумението, подписано в Бретън-Уудс, Ню Хемпшир, САЩ, което предвижда въведеждането на обратими валути, стабилни валутни курсове, свободно движение на капитали и свободна международна търговия. За реализирането на тези цели за пръв път се предвижда създаването на специализирани международни институции, разполагащи с определени права за провеждане на договорените политики. Това са Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР или Световната банка) и Общото споразумение за митата и търговията (т.нар. ГАТТ, по-късно Световна търговска организация или СТО).

-Социално осигуряване - управлява приходите и разходите на осигурителния институт, пенсионни фондове и други.

- Застраховане и лизинг  - Управлява приходите и разходите на застрахователните и лизингови компании.

 

Основните финансови институции от световен и национален мащаб са:

-Федералният резерв/ФЕД/ на САЩ;

-Европейската централна банка;

-МВФ и Световната банка;

-Централните банки;

-Фондовите борси;

-Финансовите министерства;

-Системата на частните и държавни банки;

-Финансови къщи;

-Социално-осигурителни институти;

-Пенсионни фондове;

-Застрахователни и лизингови компании, валутни обменни бюра, небанкови финансови фирми за краткосрочно финансиране и др.

 Неолиберализмът, като политическа философия, изповядваше политиката на дерегулация на финансовия и либерализация на капиталовия пазари в национален и световен мащаб.

 През 1982 г. Роналд Рейгън подписва закона за спестовните институции "Гарн-Сейнт Джърман"и казва на висок глас:

"Този законопроект е най-важният законодателен акт за финансовите институции през последните 50 години. Той осигурява решение в дългосрочен план за създаващите проблеми спестовни инситуции... Общо взето, мисля, че ударихме джакпота."

Действително той се оказа прав за джакпота, с този закон, с драстичното намаляване на данъците, увеличаване на военните разходи се даде началото на огромните дефицити във Федералния бюджет и проблеми със социалните програми и Федералния дълг, и най важното, една малка част от обществото дефакто удари джакпота стана много богато за сметка на хората на наемния труд, които получиха трохите от  обяда.

Процесът на дерегулация на финансовия сектор води до рязко нарастване на кредитирането, потреблението и задлъжнялостта. Старите кредити вече се изплащат с нови заеми. И това, особено при ипотечното кредитиране, се превръща в лесен начин забанките постоянно да отчитат ръст на активите и печалбите си.

Промяната във финансовите правила в Съединените щати бе една от най-важните дерегулации, което завещава Рейгън. Неговите законодателни промени на практика вдигнаха ограниченията върху правилата на ипотечното кредитиране от времето след Великата депресия. Правила, които ограничаваха възможността на американските семейства да закупуват жилища без съфинансиране със значителни собствени спестявания. Тези правила бяха въведени по времето  на Новия курс преди  50 години, когато светът  току що беше преживял ужасна финансова криза и те служеха да не се повтори отново. Тази дерегулация съвместно с някои по-либерални стандарти за отпускане на други видове потребителски дългове доведе до значителна промяна в поведението на американците. Американските семейства, след дерегулациите през времето на президента Рейгън, постепенно започнаха да задлъжняват от една страна поради стагнацията на техните доходи, и от друга от вземането на заеми да поддържат достигнатия стандарт на живот. Задълженията на семействата бяха  около 60% от техните доходи, когато Рейгън влиза в Белия дом, а през 2007 г. те вече бяха набъбнали почти двойно.

Дерегулациите продължиха като през 1999 г. Бил Клинтън отмени закона “Глас - Стийгъл”, който гарантира пълно разграничение между търговските банки, които приемат депозити и инвестиционните банки, които инвестират и поемат рискове. Този ход дава старт на ерата на супербанките и силен тласък на рисково кредитиране. Тъкмо той ремонтира Закона за общинското финансиране от 1977 г. и така насърчава ипотечните кредитори да разхлабят критериите си и да позволят, дори на социално слаби американци, да вземат солидни жилищни кредити.

Годината преди анулирането на закона заемите на рисковите клиенти са били само 5% от всички ипотечни кредити. До момента, в който избухва кризата, този дял е стигнал близо 30%. Управлението на Бил Клинтън , радикално облекчи условията за отпускане на ипотечни кредити. Идеята е да се даде възможност на максимален брой американски семейства достъпни заеми и да станат собственици на свой дом, което винаги е било мечтата на по-бедните слоеве. В резултат на което населението масово се втурва да тегли кредити. Най-често използвания банков продукт в САЩ е кредитната карта, а ипотечният заем  е втори. Всяко семейство има желание  да си купи собствен дом, с помощта на ипотека, и това се поощрява от федералното правителство чрез данъчни облекчения върху лихвите по кредита. От друга страна държавата стимулира и банките да дават ипотечни заеми чрез вторичния  ипотечен пазар, доминиран от  федералните дружества за жилищно ипотечно кредитиране Fannie Mae и Freddie Mac, които изкупуват при определени условия голяма част от отпусканите кредити и така банките биват рефинансирани.

След Голямата депресия през 1938 г. президентът Ф. Рузвелт одобрява първия държавен проект за осигуряване собствен дом за повече хора,  Федерална национална ипотечна асоциация с прякор „Фани Мей”. През 1968 г. се разрешава на частни лица да придобиват дялове от нея, като президентът назначава петима от членовете на УС, а държавата гарантира отпуснатите заеми. През 1970 г. Конгресът основава Федерална корпорация за жилищно ипотечно кредитиране-или „Фреди Мак”. Той се превръща в конкурент на „Фани Мей” и двете дружества съставят основната част от вторичния ипотечен пазар, като откупуват заема на банките, които отпускат пряко заеми на купувачите на жилища. Почти всички такива заеми „Фани”и „Фреди” пакетират по различни показатели и обем и ги продават на други инвеститори. Тези дружества с публичночастен капитал са много опасни, защото позволяват на частните акционери да предлагат и поемат големи рискове, при успех да прибират печалбите в джобовете си, а при неуспех да обвиняват държавата, като загубите се плащат от данъкоплатците.

По време на управлението си, Клинтън обещава да направи новодомци много хора и сред по-бедните слоеве на обществото. Така през 1994 г. „Фани” обявява, че ще осъществи „Програма за 1 трилион долара”. И наистина такава сума е изразходвана за да се осигурят жилища за 10 млн. души с ниски доходи. Което значи, че държавата е откупила от банките ипотеки на рискови клиенти- неплатежоспособни на стойност 1 трилион долара. По-късно стартира програма „Американска мечта” за 2 трилиона долара. След 1995 г. банките, чрез различни нормативи и манипулации, са задължени да отпускат колкото може повече ипотечни заеми на рискови клиенти дори и с доход под 80% от средния. А тъй-като и „Фани” и „Фреди” са инструктирани от държавата да изкупуват тези рискови заеми, това развързва ръцете на  самите кредитни институциуи да отпускат все повече подобни заеми. След това ”Фани”,”Фреди” или друга инвестиционна банка събират накуп ипотечни заеми и издават за тях ценни книжа – „ипотечни облигации”, т.е. секюритизират. След което ги продават на инвеститори, готови да поемат риска. По този начин пирамидата продължава да се развива като, се издават т.н. „вторични дългови облигации”, които са отдалечени с още една стъпка от действителния жилищен пазар, с различна степен на риск, и незнаещият би могъл да си помисли че те са по-отдалечени от ценовите колебания и лошите заеми.

Закупуването на собствено жилище е скъпо начинание, и вкарва високи нива на дългосрочна /до 30-40 години/задлъжнялост на ипотечните кредитополучатели. Според проучвания на FED, дълговете на американските домакинства по кредитни карти, заеми за автомобили, потребителски, ипотечни и студентски заеми  набъбват от около 50% от разполагаемия им личен доход /1970/ г., 60%  /през 1980 г./ до 80 % през 1995 г. Към 2007 г. личната задлъжнялост е вече 119% от годишния разполагаем доход на американско средностатистическото домакинство. Голямото нарастване на ипотечното ипотекиране след рецесията от 2001 г. е стимулирано от исторически ниските лихвени проценти, разхлабените ипотечни стандарти и изкупуването на банкови ипотеки от Fannie Mae и Freddie Mac. Лесният, евтин кредит е ключов фактор за формирането на щатския жилищен балон. Банките пък охотно се възползват от секюритизацията - трансформирането на групирани в пулове ипотечни заеми във високодоходни дългови ценни книжа, продавани на инвеститори от цял свят. Погасителните вноски по тези ипотечни облигации, оценявани с най-висок рейтинг /ААА/, генерират доходите за техните купувачи - банки, застрахователни компании, пенсионни и взаимни фондове и т.н. Така банките кредитори не задържат преобладаващата част от отпусканите ипотечни  заеми в своите баланси, а прехвърлят рисковете по тях на инвеститорите в облигации. В този бизнес се включват  банки от Уол Стрийт, както и много високорискови  инвестиционни хеджфондове, със седалища по карибските острови и не подлежат на почти никакъв финансов и правен контрол. В хеджфондовете са съсредоточени ударно пари на богатите от  корупция, нелегално придобитите средства от укриване на данъци, от пране на пари, купуване на влияние, присвоявания на държавни средства от длъжностни лица, от приватизации, от търговия с влияние, с оръжие, наркотици и др. В резултат на стремежа да се печели повече, да се намали кредитния риск и за да получат нови, евтини финансови средства, които да се завъртят отново в заеми за ипотеки, американските ипотечни банки изобретиха финансови иновативни инструменти, като превърнаха отпуснатите от тях заеми във вторични ценни книжа и стартираха продажбата им на други банки по целия свят, които също започнаха да ги залагат, търгуват и предлагат на клиентите си. В битката за “пай”от пазарния успех се включват рейтинговите агенции, които оценяват риска на на този нов вид ценни книжа, наричани Гарантирани дългови облигации, формирани на основата на отпуснатите ипотечни кредити, поръчани от емитиращите финансови институции.

Агенции за кредитен рейтинг започват да правят надежни оценки някъде през 1975 г, като първите са „Мудис”,„Стандарт енд Пуърс” и „Фич”, после списъкът нараства. По време на манията с ипотечните облигации,  постепенно започват да издават превъзходни оценки „ААА” на всички вторични, синтетични и др. облигации,  най-вероятно срещу тлъсти такси и комисионни. Като виц звучи, че един служител на„Стандарт енд Пуърс”в електронно писмо до свой колега нарекъл създадения от тях пазар на дългови облигации „чудовище” и добавил: ”Да се надяваме, че всички ще сме богати пенсионери, когато тази картонена кула рухне”.

Дериватите получиха висока, положителна оценка. В типичен за американците манипулативен стил на потенциалните купувачи се внушаваше, че като инвестиционен продукт те не съдържат никакъв риск. Заради подвеждащата положителна оценка и високата първоначална доходност на лихвата от ипотечните кредити, емитиращите американски банки успяха да продадат голямо количество от отровните книжа по целия свят.  Банките и фондовете буквално се редяха на опашка за тези продукти, надявайки се  да спечелят от кредитния бум в САЩ. Това бе една стратегически добре замислена финансова пирамида, която се крепеше само на традиционния имидж на САЩ, като страна на неограничените възможности, но и на официалните публикации за високия им икономически растеж и висока заетост. Заради този имидж, до известен момент, Щатите успяваха да привлекат евтино средства от финансовите запаси на Китай, Япония, Русия и страните износителки на петрол за рефинансиране на участващите в пирамидата свои ипотечни банки. Америка, обладана от алчност и жаждата за бърза и лесна печалба, неусетно, постепенно, затъва  в блатото на разрушителна криза на спекулативното свръхпредлагане на финансов продукт като ипотечния кредит.

Но това не е всичко. САЩ имат огромен военен бюджет, в този момент воюват в Ирак и Афганистан, държавният дълг нараства чувствително и е над 10 трилиона долара, частните задължения на фирми и граждание по оценки  са близо 40 трилиона долара. След 2006 г. страната постепенно губи част от международното доверие, заетостта и доходите намаляват, цените нарастват, лихвите по кредитите растат, цената на скъпо закупените имоти пада, а платежоспособността на задлъжнялото население съответно намалява.

Нарастването на относителния дял на ипотеките с по-висок риск, както и последвалата я секюритизация, се оказва факторът, който срива финансовите пазари. Рисковите ипотеки са собственост на латиноамериканци, негри, пенсионери и други бедни слоеве, по-слабо образовани и информирани, явяващи се благоприятен контингент от хора за наглите и безкрупулни заемодатели и агенти. През втората половина на 2004 г. Федералният резерв повишава лихвите. Изтичат промоционалните периоди с ниски и  нулеви фиксирани лихви по Subprime-ипотеките  и се заменят с плаващи пазарни такива. Официално през есента на 2006 г. се регистрира  първия спад  на жилищните цени, поради пренасищането на пазара с новопостроени и съществуващи  домове. Всичко това довежда до неплатежоспособност на милиони семейства. Започва масово конфискуване на жилища от страна на банките кредитори след неплащане на ипотечните вноски за период от 90 дни. Банките търпят загуби, защото конфискуваните домове често струват по-малко от ипотеката върху тях. Продажбата на жилища с просрочени ипотеки, иззети от некоректни длъжници, са сринали имотните цени до нива от 2003 година. Но и тези продажби не спасяват банките, защото не са в състояние да продадат огромната недвижима собственост и постепенно изпадат в непреодолими затруднения, поради финансова ликвидност.

А досегашните им кредитори-Китай, Япония, специализираните инвестиционни банки и хеджфондовете, изплашени от лавинообразно намаляващата ликвидност на банките и очертаващата се криза, започват да изтеглят от тях огромните си вложения. Спукването на жилищния балон в САЩ стартира финансова криза, която бързо се разраства, поради това, че банки и финансови институции от цял свят са купували доходоносните нискокачествени ипотечни облигации. Кризата се задълбочава след 15 септември 2008 г., когато пазарите са шокирани от фалита на четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ със 158-годишна история - Lehman Brothers. С над 600$  милиарда  дългове това е най-големият фалит в историята на Америка. И макар правителствата и централните банки на развитите държави да реагират бързо и координирано, за разлика от 30-те години наХХ век, прилагайки антициклична фискална и монетарна политика в кейнсиански стил, глобалната финансова криза прераства в световна рецесия, за първи път след края на Втората световна война. Негативното състояние на финансовата система засягат повечето жилищни пазари по света и водят до намаляване на броя на имотните сделки, падане на цените и замиране на новото строителство. Това поражда отрицателни ефекти за националните икономики по линия на разнообразните междуотраслови връзки на индустрията на недвижимите имоти и на строителството с тях.

“Моят приятел” Уорън Бъфет беше казал, че във всеки балон има три И-та:

-ИНОВАТОРИ - режисьорите на проекта;

-ИМИТАТОРИ- инвестиционни банки, агенции за кредитен   рейтинг и т.н.; 

-ИДИОТИ- тези които купуват, като европейските банки например в Англия и Германия.

Но докато балонът се надува, идиоти изглеждат тези, които отказват да участват. А играта е най-неустоимо привлекателна точно преди срива.

 За мен е изключително важно да анализираме мнението на “основния диригент”, чийто действия съзнателно или несъзнателно подпомогнаха /а и не спряха/ постепенно да се развие тази мания и еуфория на безумно кредитиране на ипотечния пазар, създаване и разпространение на дериватите, довели до най-голямата рецесия.

В своя доклад с точното име “Кризата” Алан Грийнспан анализира причините за кризата и как да се предпазим от следваща рецесия, В разработката си, за която информира и Financial Time Грийнспан  посочва, че основна вина за кризата имат следните причини:  

 -Ниските лихви, които са надували балона, макар Грийнспан да не се отрича от политиката си на снижаване основния лихвен % и не е съгласен с критиките към него, че е сгрешил, когато започва да смъква основната лихва от 6,5%, за да стигнат до 1%. И сега Гринспан смята,че по този начин е успял да предотврати появата на спиралата на дефлацията, а ниските лихви не са единствената причина за резкия скок на ипотечното кредитиране, а бума на пазара на недвижимите имоти и най-вече на безразборното кредитиране на банките.

 -намаляването на лихвата на дългосрочните заеми за жилища-според Грийнспан ипотечният балон се дължи не на намяляването на основния лихвен процент, който всъщност той е започнал да въвежда, а на ставките по продължителните 30-годишни ипотечни кредити, които банктите са определяли. Точно заради намаляването на лихвата на дългосрочните заеми за жилища, от които са се възползвали и много неплатежоспособни потребители, е паднала ликвидността на банките.

 -Регулаторите, които не са дооценили мащабите на имотния балон, а и защото те не са били достатъчно настоятелни към банките, за да ги задължат да увеличават всяка година капиталите си.

-Регулаторите и за пасивното им отношения към финансовата система, тъй като не са положили усилия да накарат „мегабанките" да работят за активно управление на риска.

-американските рейтингови агенции;

-чуждите регулаторни органи;

-големите финансови компании;

-традиционната икономическа теория;

„В състояние на нарастваща еуфория, риск мениджърите не успяха в достатъчна степен да оценят мащабите, продължителността и влиянието на негативните последици върху финансовата система", пише Грийнспан, и в същото време казва, че „към днешния ден е много сложно да се обвинява който и да е персонално, като се има предвид концептуалната рамка на нашите модели за управление на финансовия риск".

Грийнспан стига до извода,че кризата е била неизбежна: „Възможно ли беше да бъде предотвратена тя и да се предпази глобалният финансов пазар? Като се отчете недопустимото ниско равнище на резервния капитал, който банките бяха заделили по това време, постоянният ръст на благосъстоянието през последните две десетилетия, ниското равнище на инфлацията и ниските лихви, силно се съмнявам, че можеше да се случи друго, освен това, което се случи", заключава бившия шеф на Фед и единственото му решение след създалата се ситуация е:

-Регулаторите да принудят банките да увеличават резервния си капитал.

-Грийнспан смята за безсмислена идеята да се създаде специален регулатор, който да следи дали се спазват правилата за управление на риска. Тази идея всъщност е на бившия председател на ФЕД Бен Бернанке.

"Докато обществото не се откаже от диктата на пазарите и кредитния гръб за развитие на финансовата система и да се възползва от някаква форма на централна регулация, боя се, че всички опити да се предпазим от появата на нови балони ще бъдат неуспешни. Ако това не се направи, най-доброто, на което мога да се надявам, е да бъдат смекчени последиците, но за по- продължително време", завършва с прогноза доклада си Грийнспан.

От анализа, който прави в доклада си Грийнспан, сякаш, няма никаква вина, другите замесени в тази каша политици, финансисти, регулатори и администратори прехвърлят вината си на другите, както прави Грийнспан. Някои дори стигат в наглостта си да обвиняват обикновените хора, които в общата еуфория, заслепени от манипулативните действия на иноваторите и имитаторите/както/ ги нарича Уорън Бъфет, масово са допуснали да бъдат зарибени.

 "Вместо да инвестират в производство, банкерите започнаха да търгуват с риска, надявайки се от него да спечелят повече. Но както виртуалните печалби могат да се превърнат в несметни богатства, така и техните виртуални загуби днес се превърнаха в гигантски реални дългове. Лекомислието на финансистите може да докара света до небивала катастрофа." Лорънс Мичел, проф. по право във Вашингтон и автор на "Спекулативната икономика”

 "Неприемливо е печалбите на финансовия сектор да се приватизират от банкерите и същите те да очакват загубите днес да се социализират за сметка на цялото общество…Но въпреки това ние трябва да спасим големите, важни за системата финансови институти." Ангела Меркел, канцлерка на ФРГ

 "Финансовите пазари са се превърнали в чудовище, което трябва да бъде усмирено." Хорст Кьолер, президент на Германия и бивш директор на МВФ

 "Това е най-тежката финансова катастрофа на столетието, кризата на всички времена." Алън Грийнспън, бивш директор на Федералния резерв на САЩ

 "Тази финансова криза е много опасна. Това е най-тежката катастрофа след 1929 г... Главните виновници за нея са в Ню Йорк... На Уол Стрийт цари освен липса на прозорливост, но и огромен дефиит на морал... На първо място виновни за катастрофата са банковите мениджъри, но също и политиците, защото не осъзнаха своевременно какво става." Хелмут Шмидт, бивш канцлер на ФРГ

 "Съвременните инвестиционни продукти представляват финансови средства за масово унищожение." Уорън Бъфет, финансов  мултимилиардер

 "Цари голяма заблуда, че финансовият пазар може да се саморегулира. Това изкуши надзорните органи на банките да абдикират от своите контролни задължения." Джорж Сорос, финансов мултимилиардер

 Мнението на тези известни политици, бивши шефове на Фед и МВФ, известни финансови инвеститори и учени, по убедителен начин доказват мнението на разумното човечество за мащабността и дълбочината на пораженията на Голямата рецесия, както и негативните последици  и измерения в икономически и социален план.

Пазарният фундаментализъм беше предшестван през 50-те и 60-тегодини на ХХ век от обективистичната политическа философия на Айн Ранд, която рециклира и извади на бял свят идеята за свободния пазар-laissez faire след Голямата депресия от 1929 г. и нови либерални икономически теории, чиято водеща идея е за минимална намеса на държавата в икономиката и максимално свободни от регулация стокови, финансови и фондови пазари с водеща роля на монетаристичната концепция на Милтън Фридман и Чикагската школа. Убеждението за стабилността, ефективността и автоматичното равновесие от “невидимата ръка ”на конкурентните пазари, за ползите от финансовата дерегулация, постепенно инплантирано в съзнанието на обикновените хора, ги накара да повярват и те гласуваха кредит на доверие на политическа система начело с Роналд Рейгън, Маргарет Татчър, Бил Клинтън, Джордж  Буш, Гордън Браун и др. известни политици, които съвкупно изпълниха “поръчката за дерегулация на финансовата система” от видни нейни представители  начело с Алан Грийнспан.

Информацията по-долу за тези “изпълнители на поръчката” са от данни  на в.”Гардиан”.

 Ричард Фълд, изпълнителен директор на „Лемън Брадърс”.

На 15 септември 2008 г. пазарите са шокирани от фалита на четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ със 158-годишна история - Lehman Brothers. С 613 милиарда USD дългове това е най-големият фалит в историята на Америка. Неуспешния му опит да реализира продажбата на значителен дял от банката на „Корея Дивелъпмънт Банк” /Korea Development Bank/, не му дава възможност да спаси банката, но успешна се оказва кариерата му през, която той казва, че е спечелил около 300 млн.долара.

 Катлийн Корбет, бивш изпълнителен директор на “Стандарт енд Пуурс”

Агенцията за кредитен рейтинг “Стандарт енд Пуурс” е критикувана, обвинявана и разследвана за това, че е изкуствено завишила и дала рейтинг ААА на дългови инструменти, които впоследствие се оказват токсични. Корбет напусна “Стандарт енд Пуурс” през август 2007 г., като сериозно е критикувана, защото агенцията не е предупредили навреме за рисковете от ценните книжа, обезпечени с ипотеки. Разследването за конфликт на интереси е направено по проверка на слухове, че агенциите са получавали тлъсти комисионни, за да дават висок рейтинг на банките, работещи с рискови инструменти. То попада на десетки вътрешни е-мейли, които разкриват механизма на измамата и начина по който рейтинговите агенции изневеряват на доверието на инвеститорите. 

 Чък Принс, бивш шеф на „Ситигруп”

Всеобщо е мнението, че адвокатът Чък Принс превръща ”Ситигруп” в една от най-големите банки в света, която се занимава с инвестиционно и частно банкиране, насочено към най-богатите клиенти. Въпреки опита му да омаловажи допуснатите зогуби от милиарди долари от рискови ипотеки, Принс е принуден да подаде оставка от поста си. Когато печалбите на банката започват да на-маляват през 2007 г. той обяснява, че това е само „кихване“, но когато загубите от милиарди долара излизат на бял свят е принуден да подаде оставка. За награда получава 140 млн. долара.

 Сенатор Фил Грам

Бившият сенатор от Тексас, привърженик на свободния  пазар, е яростен защитник на борбата за финансова дерегулация., окуражаван от Бил Клинтън, той енергично съдейства за разпространение  на деривати като кредитните суапове. Пред Сената през 2001 г. той казва известната фраза : „Някои хора гледат на рисковото кредитиране като на някакво зло. Аз лично взех такъв кредит и усетих американската мечта в действие.” Според в.“Ню Йорк таймс” федералните регистри за периода между  1989 г. и  2002 г. сочат сенатор Фил Грам като „топ-реципиент” на щедри изборни дарения от страна на търговски банки, също и на солидни финансови инжекции от пет фирми от Уолстрийт. През април 2000 г. пред Сената Грам казва:„Току-що се връщам от Уолстрий и разбрах, че това е нервната система на американския капитализъм, разбрах какво е направил капитализмът за Америка. За мен това е свещено място.”

 Аби Коен, старши стратег от “Голдмън Сакс”

Преди кризата е считана за най-влиятелната жена в САЩ. Аби Коен дава само положителни прогнози за движението на акциите, тя не успява да прогнозира понижението в цените на акциите и бе свалена от поста си през март 2007 година.

 Разбира се, този списък може да продължи като безкрайна линия, но твърде интересно е, че е имало хора, които са предсказали кризата.

 Професор Нуриел Рубини

Още през 2006 г. преподавателят от „Ню Йорк Юнивърсити” предупреждава за заплахата от кредитна криза. Той казва на икономисти от Международния валутен фонд, че САЩ ще бъдат изправени пред безпрецедентен срив на жилищния пазар, петролен шок и дълбока рецесия. Рубини си остава песимист. Той прогнозира, че загубите във финансовата система на САЩ ще достигнат 3,6 трлн. долара преди края на кризата, което по думите му означава, че цялата банкова система на страната ще е, де факто, фалирала. След спасителния пакет на Америка и множеството национализации, Рубини нарича Джорж Буш, Хенри Полсън и Бен Бернанке като „тройка болшевики, които превърнаха САЩ в „Съединени социалистически щати на Америка”.

 Уорън Бъфет

“Мъдрецът от Омаха” Уорън Бъфет от дълго време предупреждава за опасностите от рисковите деривати. По неговите думи, най-добрите банкери на Уолстрийт са надценявани твърде много. През 2003 г. в писмо до акционерите, той сравнява договорите със сложни деривати с ада: „Лесно се влиза и е почти невъзможно да се излезе.” Бъфет отново е започнал да купува на американския борсов пазар, тъй като най-лошото от кризата вече е преминало.

 Андрю Ладе

Ладе е шеф на хедж-фонд, който противно на общите тенденции залага срещу рисковите ипотеки. Той напуска през октомври с думите: “Благодаря на всички тъпи трейдъри и идиоти, които ме направиха богат”, след като успява да натрупа милиони долари.

 Джон Полсън

Джон Полсън е обявен за „най-големия световен победител” от кредитната криза, след като реализира приходи от 3.7 млрд. долара през 2007 г. Тогава той залага, че балонът на жилищнотокредитиране ще се избухне съвсем скоро. В отговор на обвиненията, че е спечелил на гърба на мизерията на другите хора, Полсън дава дарение от 15 млн. долара на фондация, която подпомага жертвите на кризата.

 Джордж Сорос

През януари 2006 г.финансистът-милиардер съобщава, на публична изява в Сингапур, че фондовите пазари в Америка са достигнали своя връх и САЩ и световните икономики ще трябва да се подготвят за рецесия и „трудно приземяване“. Той предупреди освен това за „огромен балон на пазара на имоти“, издуван от неразумно ипотечно кредитиране.

 Стивън Айсман

От началото на 90-те години на двадесети век Айсман е анализатор, който проследява пазара на рисково кредитиране „Това, което научих от опита си е, че Уолстрийт изобщо не се интересува какво продава. Тези хора лъжат до безкрайност“, казва Айсман.

 Мередит Уитни

На 31 октомври 2007 г. анализаторката от “Опънхаймър секюритис” прогнозира, че „Ситигруп” трябва да намали изплащаните дивиденти или ще бъде изправена пред фалит. Само един ден по-късно 370 млрд. долара са заличени от капитала на Уолстрийт. В рамките на дни шефът на „Ситигруп” подава оставка, а дивидентите биват отрязани.

 

Голямата рецесия е Рубиконът за господстващия от 80-те години неолиберализъм!

Какви са резултатите от консервативната революция на “великолепната неолиберална тройка”-Айн Ранд, Роналд Рейгън, Алан Грийнспан в САЩ,  “Желязната лейди” Маргарет Тачър във Великобритания? Как действаха МВФ и Световната банка в Латинска Америка и Африка през 80-те години и в Русия и Източна Европа през 90-те години.

В своята история, от създаването си до 80-те години на ХХ век, финансовата система е имала една основна функция: да съдейства за развитие на икономиката като цяло и особено производството на стоки и услуги. Непознатият за световната икономика ръст в индустриалното производство след Втората световна война, стимулира съвременното развитие на финансовата система особено кредитирането. Финансистите постепенно откриха нов необятен пазар.

Това беше пазарът на “малката печалба” от обикновения човек.

Те усетиха силата й, защото малката печалба от милиони хора става “голямата печалба”. А такова разпределение на кредитите носи и по-малък риск. Икономическият подем в САЩ, Европа, Япония, Китай, Южна Корея, и др. създаде голям излишък от парични средства, голяма част от който се насочи към финансовата система. Бяха разработени многообразни  иновативни продукти в потребителските кредити, кредитните карти, лизинга, ипотечното кредитиране, застраховки. Ерата на хедонизма от 60-те и 70-те години беше естествено продължена чрез заеми. Банките се разраснаха, оборотите се увеличиха, обхвата на услугите им рязко се увеличи. Освен  досегашните традиционни клиенти в промишлеността, селското стопанство, строителството, търговията, транспорта и др. те завладяха голяма част от хората с кредитните карти, потребителските кредитни продукти, лизинги за коли, мебели, бяла техника, ипотечните кредити подкрепени в някои страни от изкупуване на ипотеките от банките и стимулирането им от данъчното законодателство. Разрастна се пазарът на ценни книжа. Увеличиха се заемите на банките към страни с дефицит по вътрешни и външни разплащания. Глобализацията спомогна за либерализацията на капиталовите пазари. Като прибавим и парите акумулиращи се в бюджетната система, които са около 40% от Брутния Вътрешен Продукт, то

ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА СЕ ПРЕВЪРНА В МЕГАСИСТЕМА, В МОНОПОЛ, В КАПИТАЛ

Кои фактори помогнаха на финансовата система да заеме водещата роля в икономическия и социален живот в периода на неолиберализма?

-политическата система;

-дерегулацията на банковата дейност;

-увеличен паричен ресурс/капиталов и привлечен/;

-разширен пазар: икономика, население, публични финанси;

-съвременните телекомуникации;

-интернет-информация и банкиране;

-либерализация на капиталовите пазари;

-всеобщата задлъжнялост: държави, население, фирми;

-рентабилност на дейността;

-оценка на риска;

Всички тези фактори работят в една посока: ПЕЧАЛБАТА!

Системата работи не да задоволи потребностите на своите клиенти, а да спечели от тях.

В името на основния лайтмотив, интерес и цел

ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА СЕ ПРЕВЪРНА В КАПИТАЛ!

Вече знаем, че капиталът има свойството жадно да търси пазари, за да задоволи своята вътрешна същност, а именно да се съхрани и увеличи, т.е. да спечели. По естествен път тя се насочи към огромната маса от населението, международните капиталови пазари, закъсалите развиващи се страни и страните от Източна Европа. Между впрочем, една от целите  на неолиберализма във външнополитически план беше ликвидирането на комунизма като заплаха за съществуването на капиталистическата система/макар да не беше заплаха поради непривлекателния социален модел, който беше реализиран/, а другата цел бе ПРЕВРЪЩАНЕТО ИМ В ПАЗАР!

Като Капитал, Финансовият сектор създал “своите трудови условия” на добре структуриран сектор, с ресурс, образовани и квалифицирани кадри, инфраструктура и реклама, насочи своя маркетинг, прицели се към и отстреля най-бедните, слабо информираните, необразованите, слабите, които да  не могат се съпротивляват. Те станаха жертви на търговските банки и заради дребния шрифт. Договорите се предлагаха от няколко страници, изписани с много дребен шрифт, усложнени с множество юридически неразбираеми термини за обикновените хора.

Там някъде, по средата или в края, се мъдри текст като “и други такси” или нещо подобно. Това хората изобщо не го забелязват. Например, годишна такса за обслужване на кредита, по-високи такси за теглене пари в брой, ако не си предупредил банката предварително. Високи такси за предсрочно погасяване на кредита, карта, ипотека или лизинг. Накрая, след подписване на договора с усмивка те помолват да отидеш на касата да платиш такса за това, че са били много любезни с теб и сте подписали, и осъществили сделка с тях, но това им е коствало  време, което са отделили за вас, а то струва пари. В този момент усещаш “нежното” прецакване, защото вече си подписал договора и той е в ръката ти. Какво ти остава освен дежурно да благодариш и “да платиш като Поп”, както казват в България”.

Аз бях отстрелян по същия начин предсрочно изплащайки с една година лизинга за закупен от мен автомобил с такса от почти две месечни вноски, гарнирана с разходите при нотариуса при прехвърляне собствеността на автомобила на мое име. Фино настроена лизингова схема с плаващи лихви, високи такси в т.ч. и при приключване на договора “съгласувани”с правната система, която също си е извоювала, без да питат изобщо суверена, такива “сладки” такси и хонорари” за безценните им услуги.

Ползването на Д-тни и К-тни  карти е безпорна иновационна услуга за много хора по света. Пести време, сигурност, неудобство от съхраняване на по-големи суми, хигиена и др. Но като всяка услуга тя си има себестойност. Какви са разходите за тях никой не знае, а финансовите институции грижливо пазят тайната си и се оплакват от високите си разходи за тях. Забряват да споменат, че от сключените договори с търговските магазини, бензиностанции, авиолинии, телекомуникации и др. печелят такива пари, за които гореизброените работят неуморно с години. ВИСОКИТЕ ЛИХВИ за ползването на картите са тежко бреме за обикновените хора. Как бе възможно, например, да съществуват изгодните за финансовата индустрия договори за кредитни карти, предвиждащи такси за неизползването им или увеличаване на годишната лихва без обяснение. Например, моята кредитна карта е 17.5% среден лихвен процент от ползването на паричен и стоков кредит  при основен  лихвен процент за страната през последните години близо до нулата.

Голямата рецесия е основно следствие от безконтролното ипотечно кредитиране и разпространението на “оръжията за масово поразяване”. Милиони хора останаха на улицата без жилища, без работа, без пенсии, без доходи, без спестявания. Милиони изплащат скъпи ипотеки на домовете си, чиято стойност на пазара е значително пониска от изплащаната. Милиони едва изплащат главници и лихви. Рецесията не пожали никого. Жертви на инвестиционните фондове станаха и заможни инвеститори, както и пенсионни фондове.

Финансовата система всячески се старае да приобщи и придобие част от стотиците милиарди долари, внасяни от обикновените хора за социално осигуряване. Какво ли щеше да се случи ако беше успял опита на Джордж Буш за приватизиране на социалноосигурителната система през 2005 г?

Както казва обичания и уважаван от мен, заради страхотното си чувство за хумор, а и не само за това, професор Ричард Улф “тук да свири химна на САЩ”.

Въпреки, че бяха осъдени длъжностни лица, допуснали финансови злоупотреби  и тежки нарушения на закона като:

-злоупотреби с кредитни карти;

-фалшифициране на счетоводна информация;

-търговия с вътрешна информация;

-избягване на данъци;

-избягване на прозрачността-заобикаляне на закона от дериватите;

-ипотечен скандал;

-асиметрична информация;

-прекомерно поемане на риск и др.

обикновените хора не останаха доволни и останаха разочаровани от това, което се случи във финансовата система. Големите банки се  стабилизираха с  държавна подкрепа от парите на данъкоплатците, получиха стабилни парични кредити с ниски лихви и започнаха веднага да отпускат заеми с високи лихви. Заплащането на мениджмънта се запази сравнително високо. Те си припомниха историята преди 70 години, когато доброто финансово регулиране след 1929 г. стабилизира финансите и резултатите не закъсняха след войната, светът изживя небивал икономически подем в цялата световна икономика. Тази история контрастира със закона Дод-Франк, който затяга контрола върху финансовия сектор, но не е връщане към закона "Глас - Стийгъл" - приет по времето на Голямата депресия, който разделя инвестиционното от търговското банкиране. От 80-те години насам "Глас - Стийгъл" постепенно бе либерализиран и окончателно премахнат през 1999 г. Сега "Дод - Франк", макар и да не затяга докрай правилата, връща тенденцията обратно към повече контрол във финансовия сектор.

Законът "Дод - Франк" е основан на два големи принципа намаляване на риска, поеман от банките, и повече защита на потребителите. Заради липсата на достатъчно гласове в Сената, демократите се отказаха от най-смелите си предложения , като например допълнителния петгодишен данък върху големите банки и хеджфондове, който да набере 20 млрд. $ за покриване на разходите по реформата. Положително е създаването на Агенция за финансова защита на потребителя с широки правомощия и директор, назначен директно от президента, ще оценява сигурността за потребителите на инвестиционни продукти и договори за кредитни карти, Създаването й се налага и защото, както се оказа след срива на имотния пазар, много от американците не разбират все по сложните финансови инструменти, ипотеките си или договорите за кредитни карти. Банките, които приемат депозити, няма да имат право да търгуват за собствена сметка, но ще запазят правото да инвестират до 3% от основния си капитал в хедж фондове. Те ще бъдат ограничени в сделките си на дериватния пазар, но пък лесно ще избягват тази бариера, като основават фирми, които са формално независими. Други мерки са съобразени с тежката икономическа ситуация, като например, изискването банките да увеличат резервния си капитал срещу лоши кредити. То ще влезе в сила чак след пет години, за да не задуши и без това свитото кредитиране. От своя страна пазарът на дериватите ще бъде регулиран, като сделките ще преминават през клирингови къщи, където сделките ще бъдат регистриирани, за да се повиши прозрачността и конкуренцията. Законът се явява компромис между желанието на Американците за по-силно регулиране и големите банки.

 Блогът на Петър Къртев www.peterhen.com