Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

 Теориите за кризите при капитализма-Маркс, Фон Мизес, Кейнс,  Мински и Фридман

 

1.  Класическа школа -оптимисти

Основните представители на класическата политикономия А. Смит, Д. Рикардо, Ж. Б. Сей са били оптимисти, изобщо са отричали възможността за обща икономическа криза.

Според Смит склонността към пестеливост увеличава капитала, а той съответно търсенето.

Рикардо приема “закона” на Ж. Б. Сей, че “предлагането създава своето собственото търсене” и при капиталистическото пазарно стопанство има абсолютната хармония между потребление и производство.

Закона на Сей означава, че в капиталистическата, пазарна икономика съществува автоматичен пазарен механизъм, който гарнтира, че всички предложени стоки и услуги ще съответстват на съвкупното търсене т.е. стоките ще се изкупят!?

За Рикардо обща криза на свръхпроизводство не е възможна, и пълната реализация на производството не представлява проблем за капиталистическото пазарно стопанство. Според него няма сериозни причини, които са в състояние да разстроят съвкупното единство на купувача производител и продавача потребител, гладкото функциониране на стоково-паричната размяна, реализацията на производството и стоковата обмяна, които идеално се “смазват” от съвършенния механизъм на пазара, да разстроят една самонастройваща се система с идеални пазарни връзки. Оптимизма им  относно сигурността на пазарната икономика си личи и от факта, че А. Смит нито веднъж не използва категорията „криза” в своето основно произведение, а Рикардо само веднъж, относно кризата от 1797 г.

 2. Неокласическата школа

 Представителите на маржиналната революция Госен, Джевънс, Валрас и Менгер и неокласицизма на Маршал и Кларк до 1929 г. считат, че при допускания за съвършена конкуренция, гъвкави цени и заплати, „невидимата ръка” на пазара и рационалното поведение на икономическите субекти, много бързо и без големи сътресения връщат икономическата система в равновесие, т.е. нейното равновесие е практически ненарушимо, ако се изключат моментни отклонения.

Съгласно теорията за равновесието на Неокласическото виждане, че търсенето е равно на предлагането и винаги има равновесие в пазарната икономика, реалните резултати на икономиката се определят от равновесното положение при пълна заетост, постигната на пазара на труда благодарение на гъвкавостта на реалната работна заплата.

В капиталистическата свободна пазарна икономика не може да съществува недоброволна безработица и непълна заетост т.е. продължителни икономически кризи, защото гъвкавостта на реалната работна заплата гарантира постоянното съществуване на пълна заетост. Всяка продължителна безработица трябва да е следствие от липсата на гъвкавост на реалната работна заплата, която й пречи да регулира търсенето и предлагането на труд.

Неокласиците считат, че използваните в производството количества от производствените фактори не се влияят от инфлацията т.е. от  ценови колебания, т.е. самото производство не е подвластно на ценовите изменения, в резултат от което кривата на предлагане е съвършено нееластична и еднозначно определя единственото възможно равновесно състояние на икономиката, т.е. на пълната заетост.

Равнището на цените и нивото на паричната работна заплата, т.е. номиналната характеристика на пазарната икономика се определят от количеството пари, което централната банка контролира.

Колкото по-голяма маса пари има в икономиката спрямо дадено общо производство, толкова по-високо е ценовото равнище. Или търсенето се свързва с количественото уравнение на парите: MV = PQ, като промени в количеството пари /M / и скоростта на парично обръщение/V/ водят до изменения единствено в ценовото равнище ( P ), но не и в равнището на реално производство (Q), свързва се със склонността на икономическите субекти да вземат решения на базата на номинални величини, докато реалните са пренебрегвани. Така те са заблудени от процеса на инфлация и приписват на парите покупателна сила, която всъщност в действителност не притежават. Или, ако се използва БВП за измерител на съвкупното производство, то ценовите промени пораждат изменения единствено в номиналния, но не и в реалния БВП.

С две думи, според неокласическата теория следва, че теоретично макроикономическите циклични колебания, наблюдавани в световната икономическа история, не би трябвало да се случват, освен, ако има нестабилност в предлагането т.е. свръхпроизводство или рецесия, ако конкуренцията не е съвършена или цените са лепкави-където държавата може да се намеси.

От тази обща концепция на неокласиците за свободно и конкурентно пазарно стопанство, при което има автоматично саморегулиране към пълна заетост, и равновесие на търсенето и предлагането в национален мащаб, равновесие получаващо се винаги, когато  пазарът се изчиства в резултат на гъвкавостта на реалната работна заплата и цените на стоките, следва, че класическата школа не успява да даде на практика добро и логично обяснение на цикличните колебания и икономически кризи от зората на капитализма, и той ще бъде подложен на остри изпитания в бъдеще време, най-тежкото от които е Голямата депресия в 1929 г.

 3. МАРКС за кризите

 Анализа на икономическите кризи независимо от посочваните причини и критерии за класификацията им, имат един ясен и неизменен, константно присъстващ признак. 

Това е липсата на пари!

Невъзможност на определен брой икономически агенти, чийто брой надхвърля критичната маса, да си платят краткосрочните задължения, като кредити, ипотечни заеми, стоки, материали, валута, работни заплати, държавен дълг и др.                    Главният проблем е ликвидността и наличието на ликвидна криза!

Карл Маркс не е създал единна теория за цикличните колебания и по специално за икономическите кризи. Но в трудовете му най-вече в неговите “Теории за принадената стойност”, се намират някои от най-важните тези, които разкриват основните причини за съвременното разбиране на недоброволната безработица в монетарната капиталистическа икономика.

Първата принципна, абстрактна, но общовалидна теза, най общо казана е, че капиталистическия начин на производство е стихиен и анархистичен процес, който ражда противоречия.

Причината за икономическите кризи е в капиталистическия характер на производството. „…Противоречията, присъщи на динамиката на капиталистическите общества, се проявяват … най-силно посредством измененията в периодичната цикличност, присъща на съвременното производство, като накрая се увенчават с всеобща криза…“ (Marx, 1967, р. 20).

На второ място Маркс се противопоставя на класическото виждане  на закона на Сей, който отрича възможността за общо свръхпроизводство и, че може да се появи продължителна безработица. Той критикува твърдението на Рикардо, че потребителите имат неограничени нужди за стоки и всяко пренасищане притежавайки твърде много от дадена стока бързо ще бъде преодоляно от увеличаване на търсенето на други стоки.

Маркс разкрива същността на капиталистическото производство, като изяснява, че основната цел на капиталистите е реализирането и натрупването на печалба чрез извличането на принадена стойност, която е част от произведената новосъздадена стойност, след приспадане на получаваните от работниците работни заплати.

За да извлекат максимална печалба капиталистите трябва да се стремят да реализират две неща:

-първо да реализират в производството максимална принадена стойност, като в т.ч. се стремят да намаляват работните заплати на работниците;

-и второ да се продадът произведените стоки  на пазара;

И тук Маркс логически разкрива вградената противоречивост на капитализма и я счита за предпоставка за кризи.

От една страна капиталистите за да реализират максимална принадената стойност, трябва да натискат надолу растежа на работните заплати, но от друга страна, за да получат тази парична печалба трябва единствено да продадат произведените стоки.

По този начин ограничавайки покупателната способност на работниците т.е. потребителското търсене като цяло на обществото те намаляват собствените си шансове да продадат стоките си!

 Маркс вижда не само на практика, че икономическите кризи съществуват в реалната икономика, което опровергава законът на Сей и твърденията на Рикардо, но той забелязва, че съществува потенциална възможност продажбата и покупката да се откъснат една от друга.

Тъй-като стоката трябва да измине пътя С-П-С (стока-пари-стока), може да настъпи разрив на процеса на покупко-продажба т.е. да се прекъсне връзката при това движение.

Анализирайки формите на стойността, движението на стоките и как парите се превръщат в капитал, Маркс разбира, че продажбите и покупките са отделни актове с отделни мотиви.

Маркс разбира и още нещо, особената роля, която парите играят и ясно показва и дава да се разбере, че те са повече, отколкото средство за размяна. Парите са универсален стоков еквивалент, чрез които размяната на стоки се осъществява в два акта, покупка и продажба, независими един от друг, които са разделени във времето и пространството. Това е изключително важна теза и предпоставка за разбирането на кризите при капитализма.

Може да възникне прекъсване между производството и реализацията поради това разделение.

В моята производствена практика в частния сектор, често след реализация на стоки е трябвало да плащам погасителни вноски за кредити и лихви, различни данъци и осигуровки, заплати и др. и не са ми оставали достатъчно пари за закупуване на материали за производствени нужди. Могат да се дават много такива примери.

Капиталистът е длъжен да продаде и кризи възникват, когато продажбите не могат да се осъществят или могат, но много често само на цени, по-ниски от производствените разходи.  Маркс много добре разбира, че целта на капиталистите са продажбите, за да преобърнат стоките обратно в пари и да реализират печалби.

Капиталистът може и да е произвел, за да продаде, но ако продажбите не могат да се осъществят, как това му помага?

Така  Маркс афишира за първи път, че кризите се проявяват следствие на ликвидна криза т.е. като паричен феномен и, че безработицата не е доброволна!

В теорията на Маркс за капиталистическата икономика, парите имат водеща роля за осъществяване и развитие на производството, и могат да предизвикват кризи.

Но той не прави универсална концепция за парите и кредита, която да ни даде възможност да се справим днес с модерните финансови инструменти, валутни проблеми и виртуалните фиктивни пари.

 Този начин на мислене на Маркс му помага да разбие тезите на Рикардо за свръхпроизводство само при отделни стоки, но не и за свръхпроизводство при всички стоки, както и за задоволяването на абсолютните нужди.

Маркс просто логически мисли, че нуждата и потребността стоките да се превръщат в пари означава, че тази потребност съществува за всички стоки, т.е. че всички стоки, могат да бъдат в свръхпроизводство.  Както и свръхпроизводството няма нищо общо с абсолютните нужди.

Въпросът не е в това, дали производството може да надхвърли нуждите, а дали тези нужди могат да се платят с пари.

Така с процеса Пари-Стока-Пари, който включва в себе си, както отделянето на покупката и продажбата, така и тяхното единство, Маркс обяснява възможността за достигане на свръхпроизводство и  поява на икономическа криза.

За Маркс няма никаква връзка между свръхпроизводството и абсолютните нужди. За него капиталистическото производство: “…се влия единствено от търсенето, подкрепено със способността за плащане. Не става въпрос за абсолютно свръхпроизводство, свръхпроизводство по отношение на абсолютната нужда или желание за притежаване на стоки.”

Тук ясно се вижда, че десетилетия по-рано, Маркс формулира първото реално твърдение, което става основната теза в теорията на Кейнс, че ефективното търсене определя дохода и заетостта!

Маркс много добре е разбрал, че ключова роля за дисбаланса или кризите играе разпределението на богатство и доходи, че неравенствата на доходите са се превърнали в източник на икономическа стагнация.

Това задължително се случва, когато съществена част от дохода реализиран при капиталистическия начин на производство, се прибира непрекъснато от богатите собственици, и ако те не харчат достатъчно, а пестят повече, то кризите на недопотреблението настъпват неизбежно. Този механизмът е формулиран от Сисмонди и Малтус през XIX век. Кейнс го потвърждава.

Малтус и Сисмонди  са „песимистично” настроени спрямо възможностите на пазарната система и предсказват перманентна криза на свръхпроизводство, предизвикана от недостатъчното съвкупно търсене на произведените стоки. Малтус вижда причината за недостатъчното търсене в свръхпроизводството на капитал, поради склонността на капиталиста да спестява и инвестира в производството на все повече стоки, вместо да ги употребява, а пък Сисмонди вижда главната причина за недостатъчното потребление в бедността на населението, предизвикана от неравномерното разпределение на доходите.

Маркс стига до извода, че формата свързана с функцията на парите като средство за разплащане, също съдържа възможност за възникване на криза!

Това става възможно при използването на менителниците като платежно средство, ако повечето притежатели на менителници се явят в банката за осребряване, може да се окаже, че всички, плащания не са извършени с пари в брой, а с менителници, и всеки на всекиго е длъжен, възниква невъзможност за осребряване на менителниците.

Функцията на парите като средство за разплащане съдържа и друга възможност за възникване на колебания. Ако процесът на покупко-продажба е разделен във времето, парите се изразяват или като мярка на стойността, или като реализация на стойността. Стойността на стоката между тези два момента във времето намалява и в момента на продажбата стоката вече не струва толкова, колкото в момента, когато парите са функционирали като мярка на стойността. Това означава, че ако сме закупили къща на кредит и стойността й рязко падне, ще плащаме повече от стойността й в момента. Колко актуално! Същото се случи с ипотечната криза в САЩ през 2008 г. Днес милиони хора плащат скъпи кредити на ипотекирани имоти с ниски цени!

Въпреки  тези свои концепции, обаче Маркс не приема тезата на своите съвременници относно причината за кризите, свеждана до ролята на парите и кредита, макар и да отбелязва, че„...развитието на парите като платежно средство е свързано с кредита и неговото набъбване” (Маркс, 1963, с. 572). Термина “набъбване на кредита” показва невероятния усет и далновидност на Маркс в случая, защото от и зад “набъбналите кредити” днес стоят планини от дългове, които започват да “изкривяват капитализма”!

В своите теоретични разработки Маркс разяснява и коментира възникването на кризите с натрупването на свръхпроизводство и недостатъчно потребление. Потреблението въпреки, че нараства във фазата на икономическото оживление до връхната точка на икономическия цикъл, изостава относително от увеличаването на съвкупния доход. Печалбите постепенно намаляват, а с това и инвестиционната дейност и предизвиква естествен спад в икономическата активност. Тогава настъпва фазата на рецесия, където потреблението спада с по-бавен темп в сравнение с дохода, неговият относителен дял се повишава и това стимулира инвестиционната дейност.

Освен с недопотреблението Маркс счита, че по време на оживление има и други фактори, водещи до спад на печалбата. Той  свързва кризите с наличието на процес на свръхинвестиране, който също води до спад на печалбата. При оживление, при бързото нарастване на съвкупното производство поскъпват капиталовложенията т.е. повишава се  цената на инвестициите, което постепенно прави губещи проектите, които първоначално са изглеждали печеливши.

В „Капиталът“ има две основни концепции за криза.

Едната е циклична и обяснява кризата с дисбалансите между секторите на икономиката, които произвеждат дълготрайни активи и потребителски стоки. Другата е дългосрочна и обяснява тенденцията на нормата на печалба да намалява в дългосрочен план.

Все пак основният “виновник” за кризите за Маркс си остава свръхпроизводството на основен капитал „Кризите се опират на свръхпроизводството на основен капитал и следователно, на относителното недопроизводство на оборотен.” (Маркс,1963, с. 574).

Маркс доста точно се докосва и то със съвременно звучене до признаците за настъпващата кризисна ситуация. Той пише: „Първо, кризите най-често се предшестват от всеобщо раздуване на цените на всички предмети, продукт на капиталистическото производство...,. Второ, затова кризата (съответно и свръхпроизводството) да стане всеобща, е достатъчно да обхване водещи предмети в търговията” (Маркс, 1963, с. 562).

Въпреки по-комплексния характер на множеството концепции за причините за възникването на кризите и логичните добре развити обяснения за преминаването от тях във фаза на възстановяване, съществува почти единно мнение на авторите, че при Маркс не съществува систематизирана и завършена теория на икономическия цикъл. Това мнение се подсилва от факта, че  анализите са разпръснати в много трудове, но в никой от тях тази теория не е водеща. Определянето на немалко възможни причини за кризите, посочени по-горе, показват, че въпреки всичко Маркс не установява водещ фактор, който да бъде определен като главна, водеща причина, генерираща кризите в пазарното стопанство.

 

4. Австрийската школа

 Важно място в теорията на кризите заема парична теория за деловия цикъл на Австрийската школа. Един от най ярките й представители – Мизес, в своята книга „Теория на парите и кредита” поставя началото на австрийската теория за деловия цикъл призната за доминираща през 30-40 те години на миналия век.

Основна причина за цикличността в пазарното стопанство в т.ч. за кризите, Мизес открива в институционалната структура на банковата система с частичното резервиране. Според него в условия на оживление банковата система с частичното резервиране увеличава кредитната експанзия, като кредитите не са обезпечени с реални спестявания и ресурси, което задължително води до нарастване на паричната маса и намаляване на лихвените проценти. Евтините и достъпни кредити оскъпяват производството и резултатът е инфлация. Това постепенно кара банките да се въздържат от по-нататъшно кредитиране, намаляват инвестициите и настъпва спад или криза. Освен това, той обвинява и част от бизнеса, който представя скъпи и раздути проекти, илюзорни планове с фалшиви изчисления стимулирани от евтините кредити.

В най-известната си книга ”Човешко действие” той казва:

“Сривът настъпва веднага щом банките се уплашат от раздуването на балона и започнат да се въздържат от понататъшно кредитиране. Бумът може да продължи единствено докато банките са готови да отпускат без ограничения всички кредити, от които бизнесът има нужда за раздутите си проекти, в пълен разрез с реално наличните количества от средства за производство и с оценките на потребителите. Тези илюзорни планове, подсказани от фалшификациите на бизнес изчисленията, породени от политиката за евтини пари, могат да бъдат осъществявани само ако се получават нови кредити с брутни пазарни лихви, изкуствено снижени под равнището, което биха имали на нерегулиран пазар за заеми. Тъкмо този марж създава илюзията за финансова изгода. Промяната в поведението на банките не създава кризата, а просто изважда на бял свят безпорядъка, породен от грешките на бизнеса по време на пазарния балон.”-“Човешко действие”-  гл. 20, стр. 391

“Експанзията пилее оскъдни средства за производство чрез погрешно инвестиране и свръхпотребление. Щом приключи, е необходим тежък възстановителен процес, за да бъде заличено обедняването, останало след нея.”  Пак там-гл. 20, стр.393

Австрийската школа, като либертарианци отричат правителстве-ната намеса в икономиката. Тяхната теория има съществено значение и място в общата хипотеза за обяснение на кризите, както ще видим по-нататък. Мизес и Хайек заслужават особено внимание и уважение, защото са едни от малкото успешно предсказали Великата депресия 1929-1933 г. Те остро критикуват Федералния резерв на САЩ  заради неефективната му монетарна политика.

Следващите няколко цитата от ”Човешко действие”  потвърждават категорично основните идеи на паричната теза за кризата.

 “Както вече стана ясно (и както по-долу отново ще покажем), цикличните колебания в бизнеса не възникват в сферата на нерегулирания пазар, а са продукт на правителствената намеса в бизнеса, целяща да снижи лихвения процент под нивото, определено от пазара.” Пак там-гл. 20, стр.392

 “Единствено от институционалната структура на кредитната система, породила бума, зависи дали кризата ще доведе ограничаване на количеството необезпечени средства. Такова ограничение може да настъпи, когато кризата доведе до банкрут на банките, даващи циркулационен кредит, като тяхното отпадане не се компенсира с разширяване на останалите банки. “ Пак там гл. 20, стр.394 8.

 “Важно е единствено, че банките и свързаните с финансите институции се ръководят от идеята, че размерът на лихвите, определен от свободния пазар на заеми, е зло, че е обективно добра икономическа политика той да бъде намален и че кредитната експанзия е подходящо средство за постиганена тази цел, без никой да бъде ощетен, с изключение на паразитните лихвари. Тази заблуда ги кара да се хвърлят в начинания, които в крайна сметка водят до депресия.” Пак там-гл. 20, стр.397

 “По този начин три тенденции за снижаване на брутния пазарен лихвен процент действат едновременно и се подсилват взаимно. Едната е резултат от постоянното нарастване на количеството стокови пари, другата идва от спонтанното развитие на необезпечени средства в банковите операции, а третата е плод на съзнателната политика срещу лихвите, спонсорирана от властите и одобрена от общественото мнение. Не е възможно, разбира се, да се установи количествено съвместното им въздействие и приносът на всяка една; отговор наподобен въпрос може да даде само историческото разбиране.” Пак там-гл. 20, стр. 398

 “Вълнообразното движение, което засяга икономическата система,

редуването на периоди на бум с периоди на депресия, е неизбежният резултат от непрестанните опити да се снижи брутната пазарна лихва чрез кредитна експанзия. Няма средство да се избегне окончателното спукване на балона, раздут от кредитната експанзия. Алтернативата е единствено дали кризата ще дойде по-скоро в резултат на доброволен отказ от кредитна експанзия, или по-късно при пълната катастрофа на съответната валутна система.”- пак там гл. 20, Стр. 397

 “Крайният резултат от кредитната експанзия е общо обедняване.

Някои хора може и да са увеличили личното си богатство; те не са позволили разсъдъкът им да бъде замъглен от масовата истерия и са се възползвали навреме от възможностите, предлагани от подвижността на отделния инвеститор. Други индивиди или групи може и да са били облагодетелствани – без никаква лична инициатива – от времевите разлики при повишаването на цените на стоките, които са купували, и тези, които са продавали. Но огромното мнозинство трябва да плати сметката за погрешните инвестиции и свръхпотреблението по време на пазарния балон.” пак там гл. 20, стр.391

 Мизес не харесва практиката на съществуващата по негово време банкова система в т.ч. необезпеченото печатане на книжни пари и предлага преустройството й, като иска да се въведе банкова система с 100% резервиране. Той казва:

”Веднъж постигнали съгласие относно общите принципи на кредитно обръщение от различните предоставящи кредити банки, или някога, когато множеството от кредитни институции бъде заменено от една единствена „Световна Банка”, тогава вече няма да има никакво ограничение при издаването на фидуциарни пари,…тогава единствената преграда пред емисията ще бъдат чисто технологическите възможности на банковия бизнес. Във всеки случай, много преди тези възможности да бъдат достигнати, последствията от нарастването на емисията на фидуциарни пари ще бъдат остро почувствани.” Мизес 1953, с. 409)

 „Сега е очевидно, че единственото средство, което може да отстрани влиянието на човека върху кредитната система – това е да се преустанови емисията на фидуциарни пари....Би било грешка да се смята, че съвременната организация на обмен е обречена да съществува вечно. Тя носи в себе си зародиша на саморазрушение-то. Развитието на фидуциарните средства за обмен неизбежно ще доведат до нейния разпад” Мизес, 1953, с. 408-409

 Трябва да се отбележи непременно приносът на представителя на Кеймбриджката школа Р. Дж. Хоутри, който в своя труд „Пари и кредит”, много кратко и точно описва цикличната ситуация, че:

-когато кредитът се разширява-цените се повишават, търговията оживява, производствената активност също или следва подем в икономиката;

-когато кредитът се съкращава, следва обратната реакция на пазара.

 

5. Кейнс за кризите

 

Големият въпрос след диагнозата на Маркс, че “кредита набъбва” и паричната теория на Австрийската школа е, коя е причината банките да отпускат, разширяват или съкращават кредити?

Много по-задълбочен, логичен и отразяващ реално онова, което се случва в обществото в т.ч. икономиката ни дава Кейнс.

За него равнището на равновесие при непълна заетост се определя от ефективното търсене, от съвкупния обем и ефективността на инвестициите, и от лихвения процент. Макар и да наричат неговата “теория на ефективното търсене”, той поставя ролята на инвестициите за постигане на растеж и по-висока заетост сякаш негласно на по-високо ниво.

Разбирането за инвестициите при Кейнс е на по-високо ниво от всички негови предшественици.

Инвестициите не само са най-важният инструмент за растеж, нещо което се разбира от всички. Той достига до важния извод, че инвестициите раждат пари, а не обратното!

Инвестиционния процес прави парите т.е. кара банките да отпускат кредитите!

Това му разбиране му дава възможност да формулира, че основната причина за възникването на кризите е внезапното падане на пределната ефективност на капитала!

Увеличената маса на капитала според Кейнс е основната причина за намалената рентабилност. „Ние сме свикнали при обяснението на „кризата” да обръщаме особено внимание на тенденцията към повишаването на лихвения процент под влияние на нарасналото търсене на пари, както за производствени цели, така и за спекулации. Понякога този фактор действително може да играе ролята на ускорител, а понякога от него може да произлезе и първоначалният тласък.             Но аз предполагам, че по-типичното, а често и главното обяснение на кризата трябва да се търси не в нарастването на лихвения процент, а във внезапното падане на пределната ефективност на капитала” (Малтус, Кейнс, Ларин, 1993 с. 381).

Това поражда началото на кризата, инвестициите намаляват, след което потреблението намалява, увеличават се нереализираните стоки, започва спад на цените и се увеличава безработицата.

Икономиката навлиза във фаза на застой. За да се компенсира намаленото потребление и съживи икономиката Кейнс предлага да се увеличат правителствените разходи и инвестиции, като за това се използват възможностите на бюджета, а така също и на финансовата система, като паричната политика няма в случая  особено влияние.

Теорията на Кейнс има изключително практическо положително влияние и полза при използването й след изпадане на икономиката в рецесия или депресия. Приложението й след Голямата депресия и Втората световна война води до сериозен растеж и просперитет.

Обикновено в условия на рецесия се наблюдават ситуациите на “ликвиден и инвестиционен капан”. Бизнеса е разколебан от кризата. Бизнеса няма доверие в съществуващата икономическа и политическа ситуация, той е предпазлив и въпреки ниските лихви и високо парично предлагане инвестиционния процес е слаб.

Но кейнсианската теория не може да се прилага в продължителен период. Тя е ефективна за по-краткосрочни периоди в рамките на няколко години. Продължителното й приложение води до изтласкване на част от частните инвестиции, намаляване на икономическия стимул и печалбата в частния бизнес поради високите данъци. Продължителния бюджетен дефицит води до нарастване на държавния дълг и създаване на усещането в населението, че държавата ще им реши винаги всички проблеми.

Тази “фалшива социална сигурност” постепенно намалява активността в трудовия процес. Намаляването на стимула в бизнеса и нарастване влиянието на “социалната държава” създава предпоставка за намаляване на инвестиционния процес и производителността на труда. Кейнсианството след постигане на сравнително високо равнище на равновесие и заетост трябва постепенно да отстъпи на политиката на по-ниски данъци и стимулиране на политика на предлагане т.е. на увеличаване на частните инвестиции. Бюджетните дефицити трябва да се намаляват, но не за сметка на достигнатите социални програми.

Трябва да се стимулира частния бизнес с по-ниски данъци, лихвени проценти стимулиращи пределната ефективност на капитала, стабилност на политическата система.

Това не се случи в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. Известна е репликата на президента Никсън “Всички сме кейнсианци”. Продължителното прилагане на кейнсианството през 50-те и 60-те години в условия на високи данъци и бюджетен дефицит създаде предпоставки за появата на стагфлация след петролната криза.

Но тук трябва да отбележа, че последиците на петролната криза, като стагнация придружена с висока безработица и висока инфлация не е следствие основно на кейнсианската практика.

Основният фактор е шоковото повишаване на цената на нефта и петролните горива. Този екзогенен шок на цената на основната енергийна суровина на световната икономика, нарастнала за няколко месеца четири пъти, предизвика висока динамика на производствените разходи на почти всички основни стоки в света.

Цените на стоките не се определят основно от търсенето и предлагането, а те следват основно ендогенното им формиране в производството. Цените се формират и следват производствените разходи.

След това идва търсенето и предлагането, което е по-скоро коректив за установяване на равновесие, както и други фактори влияещи върху формирането на цените.

Динамиката на цените продиктувана от непрекъснатото увеличение на производствените разходи създава големи проблеми пред инвестиционния процес, който е основен фактор за растежа.

Как да изчислиш в такъв период на висока динамика на цените пределната ефективност на капитала. Бизнеса е стресиран в условия на висока инфлация и неясна световна политическа конюктура, това е рискова ситуация за предприемане на по-решителни и дългосрочни инвестиции. Недоверието на бизнеса ражда условия за ситуация на “инвестиционен капан”.

Причините породили явлението стагфлация, за мен са следните:

-ценови шок генерирал висока инфлация;

-спад в инвестициите;

-продължителната кейнсианска икономическа политика на развитите страни през 50-те и 60-те години на ХХ век;

 

6. Милтън за кризите

 Монетаристичната парадигма на Милтън, че непоследователната и бързо променяща се парична политика се явява основната причина за нестабилността, и чрез постепенно нарастване обема на паричната маса централната банка може да намали последиците от рецесията и да предотврати настъпването на депресия, не можа да намери трайно практическо приложение.

Не се потвърди връзката и влиянието между постепенното и трайно увеличение на номиналната парична маса върху ръста на производството.

„На нас не ни се отдаде, макар че се и надявахме, да предоставим убедителни емпирични доказателства за влиянието на номиналните показатели върху производството” (Friedman, Schwartz, 1982, р. 462).

Статията е част от книгата "Справедлива печалба" 2016г. на Петър Къртев

Блог на Петър Къртев www.peterhen.com