Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

НЕОЛИБЕРАЛНИ ТЕОРИИ

 

Философията на тези теории се корени в класическия либерализъм от ХІХ век, а в областта на икономиката се изразява в спазване на теоретичното наследство на класическата школа и придържане към принципите на традиционния капитализъм, чиято база са частната собственост, свободното пазарно стопанство, конкуренция и предприемачество.

Те се появиха като жестока критика на теорията на Кейнс.

Кейнсианството получи широко влияние в икономическата наука и стопанската практика през следващите три-четири десетилетия след Великата депресия до към 70-те години на ХХ в. Прилагайки това учение, държавите в развитите европейски страни постигнаха значителни успехи и преодоляха икономическите кризи, особено след Втората световна война, този метод съдейства за възстановяване на икономиката и осигуряване на небивал растеж и благосъстояние. Но от средата на 70-те години капиталистическите страни  изпитаха нови икономически трудности. Следствие на рязкото увеличение на цените на петрола се промениха изцяло правилата на световния енергиен пазар, действията на социалната държава увеличиха бюджетните дефицити, рязко прогресира трансфера на стоки, капитали, технологии и хора между отделните страни т.е. появи се глобализацията, следствие на което рязко спадна производството, нарасна  безработицата, инфлацията т.е. появи се стафлация.

Това подложи на изпитание доверието в кейнсианската теория и практика на държавно регулиране въпреки, че тя има най-голям принос за постигането на невиждан икономически прогрес и висок жизнен стандарт, само за 25-30 години след Втората световна война западните общества забогатяват повече отколкото през цялата дотогавашна човешка история. Създаде се солидна средна класа, която формира  общество на всеобщо благоденствие.

Неолиберализма възникна в най-развитите страни, като САЩ,  Германия, Англия, Франция и др. Аз използвам термина неолибералилизъм, като синоним на неоконсерватизъм т.е. те са една и съща теория и практика. Има различия и някои нюанси в различните течения и школи а те са:

-теорията за икономическото предлагане на Лафер;

-теорията за рационалните очаквания на Джон Мут и Лукас;

-теория за монополистичната конкуренция на Чембърлейн;

-Лондонската школа на -Фридрих Хайек, Карл Попер и др.

-монетарната теория на Милтън Фридман от Чикагската школа;

-теория за информираното общество в Германия;

-френския неолиберализъм –свободен пазар+индикативен план;

-теория на социално пазарно стопанство на Валтер Ойкен;

 

 Макар и да не е много точно, аз определям две тенденции в съвременния неолиберализъм:

-неоконсервативна

-либералносоциална

 

 НЕОКОНСЕРВАТИВНОТО НАПРАВЛЕНИЕ -е събирателен образ на идеите на Лафер, Лукас, Чембърлейн, Хайек, Попер и с водещо начало МОНЕТАРНАТА теория на Милтън Фридман, чиито основни принципи са:

-Свободният пазар е стабилна саморегулираща се система, която губи стабилността си при всяка проява на държавно въздейстивие;

-Държавата не трябва да бъде допускана до производство на материални ценности, регулиране на заетостта и цените;

-Изменението на количеството на парите в обръщение е главната причина за изменение на номиналния доход;

-За стимулиране на производството е необходимо да се поддържа постоянен нисък темп на увеличение на количеството на парите в обръщение;

-Плаващите валутни курсове са за предпочитане пред фиксираните, защото при фиксираните курсове се образува пазар на черно и голямо количество сделки се осъществяват там;

-Правителствените мерки, насочени към преразпределение на доходите посредством прогресивно данъчно облагане са икономически неефективни;

-Безработицата, инфлацията, стагнацията и други се пораждат от неправилна държавна политика;

-Правителстото е необходимо, като средство за определяне правилата на играта, и е като съдия, който тълкува установените правила и осигурява тяхното спазване;

-На основа на емпирични изследвания Фридман проповядва, че продължителните инфлации са в резултат на печатането на твърде много пари. Този извод му дава основание да препоръчва ограничения върху използването на монетарната политика за стимулиране на икономиката;

-Всеки опит на държавата да регулира икономиката в името на равенството е заплаха за индивидуалните свободи;

-Шокова терапия: пълна приватизация, свободна търговия и орязване на държавните разходи, дерегулация;

 В своята монетарна теория Фридман въвежда понятията:

-номинален доход

-“правило на Фридман” –парично правило

-перманентен доход

-естествено равнище на безработицата

 С номиналния доход той се опитва да анализира и обясни цикличните колебания в икономиката, като използва емпирични данни от дълги исторически интервали. От така получените резултати се вижда по-ясна и по-стабилна корелация между парите в обръщение и номиналния доход, отколкото корелацията между приръста на инвестициите и националния доход, описван от Кейнс, съгласно действието на паричния мултипликатор.

С “Правилото на Фридман” сочи, че за осигуряване на стабилен растеж и цени трябва да се поддържа ръст на нарастване на паричната маса в обръщение в порядъка от 3-5% в годината, което ще доведе до нарастване на номиналния доход, като то се трансформира от една страна в увеличение на реалния доход, а от друга в растеж на цените. С това разбиране привържениците на монетаризма обясняват цикличните колебания, че се дължат на необяснимото, непредвидено и понякога твърде рязко колебание на предлагане на пари от централните батки, т.е. имат монетарен произход, точно противоположно на кейнсианското схващане, че те са резултат от измененията на ефективното търсене и най-вече на инвестициите.

 

С публикуването на статията си “Количествена теория на парите: нова формулировка” през 1956 г. Фридман поставя основите на монетаристическата школа придобила гражданство като”Чикагската школа”, като подлага на остра критика теорията и практиката на Кейнс, който, според него, подценява паричния фактор в икономиката довел в редица страни галопираща инфлация. Фридман поставя в центъра на своя анализ парите и необходимостта от премахване на държавното релиране на икономиката.

През 60-те години на ХХ век той показа, че кейнсианският метод за управление на търсенето, чрез политиката на държавните разходи, непрекъснато увеличава предлагането на пари, което от своя страна ускорява повишаването на цените и заплатите.

Заедно с Едмънд Фелпс, Нобелов лауреат по икономика, Фридмън доказа, че не може да има компромис между инфлацията и безработицата. Всеки опит на държавата да се намеси, за да смъкне безработицата под определено ниво, засилва инфлационните очаквания и подкопава както икономическия растеж, така и заетостта.

Този анализ изпревари и обясни съчетанието от нарастваща инфлация и растяща безработица през 70-те години на ХХ век, станало известно като “стагфлация”.

На тази база Фридман разработва теорията за перманентния доход.

Според Фридман текущият доход трябва да се разглежда като сума от два елемента: постоянен и временен, като величината на потребителските разходи на националната икономика трябва да зависи от постоянния доход , който се регулира от дългосрочни фактори, и в дългосрочен период средната склонност към потребление е постоянна величина. Стъпвайки на теорията за постоянния доход, Фридман достига до извода, че търсенето на пари е стабилно, като се  противопоставя на теория на Кейнс, че търсенето на пари е нестабилно, защото върху него влияят променливи фактори, което Кейнс обяснява с три мотива:

-Транзакционен

 -Предпазен

-Спекулативен

Щом търсенето на пари е стабилно Фридман прави заключението:

 Съществува дългосрочна пропорция от една страна между паричната маса в обръщение и от друга цените и номиналния доход.

Друг важен момент на монетарната концепция на Фридман е тезата за решаващата роля на паричната маса за динамиката на националния доход и  развитието на икономиката. В съавторство с Анна Шварц публикува съчинението „Монетарна история на САЩ: 1867-1960”в 1963 г. където, анализирайки големи статистически масиви от данни, показва, че промените в количеството на парите в обръщение, а не на инвестициите, както считат кейнсианците, определят икономическия цикъл, и че динамиката на паричната маса е циклична, подчертана е висока степен на зависимост между развитието на паричната маса и националния доход. На база този анализ Фридман заявява:

“Има стабилното развитие на икономиката, когато съществува равновесие на паричния пазар, т.е. когато се установи съответствие между търсенето и предлагането на пари”.

Това означава, че стабилния равновесен растеж на паричната маса води до стабилен растеж на националния доход. Фридман посочва, че резките промени в количеството на парите с цел да се поддържа ефективното търсене са причина за нестабилността на икономиката и нейните циклични колебания, защото равновесието на паричния пазар се нарушава, като много често причината са Централните банки с кредитно-паричната си политика.

Тази обосновка на цикличните колебания определя различията на възгледите на монетаристите и кейнсианците относно целите, инструментариума и методите на стопанска политика на държавата. Основната теза на Кейнс е постигане на пълна заетост.  Монетаристите, от своя страна, поставят за главна цел постигането на пазарно равновесие на паричната маса  и оттук Фридман обосновава идеята за „естествено равнище” на безработицата. Политиката на държавата да повиши заетостта, чрез повишаване на ефективното търсене поражда инфлация, затова само стабилна пазарна система и отстраняване на инфлацията осигуряват нормално действие на пазарния механизъм и равновесие на пазара.

Кейнсианците защитават и практикуват бюджетно-финансовия инструментариум за растеж на държавните разходи и допускане на бюджетни дефицит, за осигуряване на пълна заетост. Монетаризмът отхвърля този вид инструменти за държавно въздействие върху икономиката, а внимаието на държавата трябва да бъде върху кредитно-пазарната политика.

Диагнозата на на Фридман е накарала икономистите да заключат, че монетарната политика е по-важна от фискалната политика за регулиране на икономиката и за предотвратяването на рецесии.

Използвайки„паричното правило”, съгласно което обемът на паричната маса е най-достъпният засега критерий на монетарната политика, за нарастване на паричната маса средногодишно с 3-5%, и постигайки такова нарастване на паричната маса, който според Фридман характеризира оптимален и равномерен темп на нейния прираст може да се постигне справяне с инфлационните очаквания, избягване на цикличните колебания и осигуряване на общото равновесие в икономиката.

Критикувайки кейнсианската теория и практика за активно държавно регулиране, Фридман формулира алтернативни на нея принципи на икономическа политика, че частната инициатива, свободният пазар и конкуренция осигуряват необходимите условия за нормалното парично обръщение и формиране на икономически обосновани цени.

 Най-важното в монетаризма е необходимостта да се поддържа стабилно нарастване паричната маса в икономиката.

 

Икономика на предлагането на Лафер-както обяснихме след втората световна война в промишлено развитите страни в Западна Европа и Северна Америка през 50-те и 60-те години трайно се наложи кейсианската концепция за активно държавно въздействие върху съвкупното търсене като антициклична политика. През този период  кейнсианската практика дава положителен резултат-икономиката се развива по-стабилно, отколкото преди 2-та световна война. През 70-те политиката на стимулиране на съвкупното търсене и разширяване намесата на държавата в стопанския живот довела до появата на негативни явления в икономиката:

-стагфлация свиване на производството придружено с увеличаване на инфлацията;

-увеличаване на държавните разходи следствие  раздуване на държавния апарат, увеличените разходи за безработица и социални разходи на т.н.”социална държава”;

-увеличаване на данъците;

Появата на стагфлацията поставило под съмнение продължаването на кейнсианската политика за стимулиране на съвкупното търсене чрез нарастване на държавните разходи, чрез дефицитното държавно финансиране. Появявата на остри критики спрямо кейнсианската доктрина поражда Неоконсервативната вълна, която се изявила във формирането на три съвременни теории:

- Монетаризъм;

- Теория на икономика на предлагането;

- Теория на рационалните очаквания;

В територията на неолибералните концепции е и теорията на икономиката на предлагане.  Най-известни представители са Артур Лафер и Мартин Фейсшай. Тази теория радикално се противопостовя на кейнсианството разглеждащо недостига на съвкупно търсене като основен макроикономически проблем. Фокусът на икономическата политика се пренася от регулирането на ефективното търсене към дългосрочно стимулиране на предлагането на производствените фактори. Високото равнище на данъчните ставки, с което се реализира стратегията за бюджетно финансиране на икономиката, което е сърцевината на Кейнсианството, води до намаляване на ефективността на производството, т.е. предприемачите губят интерес, рязко се намаляват стимулите за  печалба и инвестиционна активност. Ето защо теорията на икономиката на предлагане подлага на рязка критика кейнсианската теза за данъчна политика. Кейнсианската икономическа политика  увеличава ставките на данъците за да може държавата да финансира социалните разходи. На това Лафер и привържениците му противопоставят тезата че:

-нарастването на социалните разходи насочват работника към безделие, а високите ставки на подоходните данъци убиват стимулите за инвестиции в производството. Увеличаващите се социални разходи изплащани за обезщетения на безработните деформират трудовия пазар и изкуствено увеличават текущата безработица. Това става характерно явление защото човек, останал без работа, не бърза да търси нова работа, тъй-като се задоволява с получаваните средства;

- активната социална политика променя нормалното съотношение между потребление и спестяване. Разчитайки на държавата за помощи хората разходват своя текущ доход, намалява се склонността към спестяване. Нарушава се равновесието на пазара, недостига на спестявания води до увеличение на лихвения процент, съкращаване на инвестициите, и се намаляват възможностите за дългосрочен икономически растеж.

Заставайки на тези позиции, Лафер лансира основната теза на теорията на предлагането:

Използване най-пълно наличните ресурси в икономиката чрез активна политика на стимулиране на икономическите субекти. За основен инструмент на държавната икономическа политика се предлага целенасочено намаляване на данъците, с което ще се

реализират следните цели:

-активизиране на свободните пазарни сили;

-увеличаване на пределната ефективност на вложенията;

-увеличение на частните спестявания и кредитни ресурси;

-осигуряване на устойчив темп на икономически растеж.

Заедно с намаляване на данъците Лафер предлага и намаляване на бюджетните разходи най-вече социалните разходи, тъй-като приходите в бюджета могат да се намалят и да предизвикат бюджетен дефицит в краткосрочен план. В дългосрочен представителите на тази теория считат, че краен резултат на намаляване на данъците ще бъде не съкращаване, а увеличаване на общите данъчни приходи. За обяснението на такъв възможен ефект се използва кривата на Лафер –зависимостта между величината на данъчната ставка и приходите в бюджета:

  1. При повишаване на данъците приходите в бюджета растат. При постигане на оптимален размер на тези ставки се постига максимален приръст в бюджета.
  1. Ако се продължи увеличаване на ставките на данъчно облагане, бюджетният приход неизбежно намалява, а хората започват да крият част от своите доходи и по такъв начин започва да расте сенчестата икономика.

С други думи съгласно възгледите на Лафер в дългосрочен период намаляването на високите данъци по естествен път може да осигури:

-растеж на спестяванията, инвестициите, заетостта;

-растеж  на съвкупните доходи подлежащи на облагане;

-съкращаване на сенчестата икономика;

-увеличаване на обема на държавните приходи;

-намаляване на бюджетния дефицит; 

-намаляване на инфлацията;

 Така разгледаният „ефект” на Лафер може да се прояви само в случай на нормално действие на свободния пазарен механизъм.

През 1990-те препоръките на теорията на предлагането придобиха голяма популярност и активно се използваха в много развити капиталистически страни.