Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

Хайман Мински и монетарното посткейнсианство

 

След десетилетия кейнсиански триумф,  когато липсата на дълбоки кризи близо десетилетия бе преписвана на държавно- монополистическото регулиране на икономиката, в началото на 70-те години, политиката на икономически растеж е подложена на сериозна преоценка.

Причините за това са в структурните кризи в световната икономика през 70-те години и особено тази от 1974-1975 г.  /оценява се като най-тежката след голямата депресия през 30-те години/, които опровергаха кейнсианските рецепти за безкризисно развитие и прекъсват непрекъснатия подем в развитието на икономиките на държавите от Западна Европа и САЩ за периода от втората половина на 40-те до края на 60-те години.       Спадът в обема на съвкупното производство при тези кризи е съпроводен със значително увеличаване цените на стоките.

Известните икономисти бяха шокирани и объркани от неподлежащата на контрол хроническата инфлация, и не знаеха как да се решат негативните последици от настъпилите затруднения в икономиката.

За разлика от предходните кризи на световното стопанство, сега се появява ново явление – стагфлация, т.е. кризисна ситуация, при която се наблюдават стагнация, инфлация и увеличена безработица. Тя е съпроводена с активна инфлационна вълна, разбиваща стандартните кейнсиански схеми за водене на антициклична политика.

Държавното регулиране достига предела на своите възможности на фона на успоредното протичане на кризата и инфлацията. До 70-те години в основата на антиинфлационната политика на страните с развити индустриални и пазарни отношения стои схващането, че периодите на икономическа криза и масова безработица не могат да съвпадат с активно развитие на инфлационния процес. Новите реалности преобърнаха представите на икономисти и политици.

Инфлацията наруши механизма за въздействие върху възпроизводството на капитала. Повишаването на цените на елементите на основния капитал, забавяйки процеса на моралното му износване, затормози в същото време инвестиционната дейност.

Паралелно с това за световната икономическа мисъл става ясно, че стандартните идеи на кеинсианската икономическа политика не са в състояние да преодолеят възникналите икономически проблеми. Лошите резултати породени от кризите водят до сериозни критики на основни постановки от кеинсианската схема за държавно регулиране.

Кризите засилиха критиките към ортодоксаланото кейнсианство, както от страна на привържениците на неокласическата школа, така и от страна на последователи на теорията на Дж. М. Кейнс.              

Те твърдо разбират, че стагфлацията налага да се търсят нови решения, различаващи се от ортодоксалната кейнсианска теория, което засили търсенето на една нова подходяща икономическа теория и практика.

Така тези икономисти образуват самостоятелно течение в икономическата теория, наречено Посткейнсианство, което обединява икономисти с различни теоретически възгледи, но обединени от желанието да доразвият кеинсианската теория, като й придадат по-голяма гъвкавост и приспособеност, съобразно съвременната икономическа практика. Така от една страна те се стремят да избегнат едностранчивостта на кеинсианската доктрина доминирала до началото на 70-те години, и от друга да докажат, че активната икономическа политика на държавата в икономиката е важно условие за преодоляване на отрицателните явления, присъщи на пазарната икономика.

За оформянето на посткейнсианското теоретично течение влияние имат и идеите на привържениците на институционалното направление в икономическата наука, които са насочени срещу неокласическата школа. Институционалистите предлагат нова методология за анализ на икономическите процеси и явления, включваща и отчитаща съществуването   на социално-икономическите институти.

 

Различните виждания и възгледи формират две основни идейни течения в посткейнсианството:

  Монетарно посткейнсианство-формира се в САЩ с представители Пол Дейвидсън, Хайман Мински,  Робърт Клауър, Аксел Лейонхуфвуд, Сидни Уайнтрауб, Лари Рандал Рей, Филип Ерестис и др. които са се обединили от възгледа, от една страна, че неефективната работа на кейнсианския модел за регулиране на икономиката се дължи на изопачаването на смисъла на основните постановки на Кейнс, от друга свързват цикличният характер на икономическия растеж и икономическата неустойчивост, с финансовата нестабилност на капиталистическата икономика.

Монетарно посткейнсианство-се опитва да излезе от представите на мнозинството от икономическата научна мисъл да се възприема само като един клон на кейнсианския подход към макроикономическия икономически анализ, който издига специално ролята на съвкупното търсене и дискреционните макроикономически политики на държавата. Американският икономист X. Мински твърди, че финансовите кризи водят след себе си икономическите.

 Критиките на монетарните кейнсианци към последователите на ортодоксалното кейнсианство са в няколко направления:

-пренебрегването на изключително важни фактори, които определят инвестициите в икономиката като:

+неопределеност;

+риска;

+несъвършенството на информацията;

+неувереност;

-пренебрегването на паричния фактор и проблемите на разпределението, което разкъсва връзката между макро и микроикономическия анализ;

-опростеното разглеждане на икономиката, намираща се или в състояние на безработица или на инфлация, и тяхното преодоляване чрез мерките на фискалната и монетарна политика;

-разработване на теоретични модели с реални величини при постоянни цени  т.е. елиминира се влиянието на изменението на цените;

 Това течение се опитва да играе по-фундаментална роля, което може да се окаже, жизнеспособна алтернатива на доминиращата неокласическа икономика.

Основни понятия на монетарното посткейнсианство:

-ендогенен произход на паричната маса;

-хипотеза за финансова нестабилност;

-неопределеност;

-сложност на икономическата система;

-несъвършена конкуренция;

-форвардни договори;

-парите средство за изпълнение на договорите;

-държавата гарант за изпълнение на договорите;

-избор на активи с дълготрайна употреба;

-инфлация породена от конфликтите;

-перманентна инфлация;

 

  1. Eндогенен произход на паричната маса

Неокласическата теория, Кейнс, както и анализът на модела IS-LM считат, че паричното предлагане /паричната маса/ е екзогенно /външно за системата), т.е. регулира се от централната банка и поради това е независимо от търсенето на заеми. Виждането е, че централната банка има контрол върху  парична база /сумата от банковите резерви и парите в обръщение/, а паричният мултипликатор, трансформира промените на базата в промени на паричното предлагане.

Тази концепция, че централната банка определяйки размера на паричната база, контролира паричното предлагане, се оказва неприложима в реалната икономика.

През втората половина на 20-ти век икономистите забелязват, че в реалния свят банките отпускат заеми, в процеса на дейността си създават депозити, а търсят резерви по-късно. Има операционни проблеми при стабилизиране на паричното предлагане, възникващи от това, как Централната банка ще удовлетвори желанието за резерви. В изключително кратки срокове Централната банка има много малък или никакъв избор относно задоволяването на търсенето на резерви; в дългосрочен план нейните действия  може да имат някакъв резултат.

Офицалната политика на Централната банка е да определя основния лихвен процент, при който тя е готова да предоставя заеми на банковата система ежедневно. Основния лихвен процент към който банките добавят марж, определя междубанковия лихвен процент, който определя цената на заемите. С помощта на междубанковият лихвен процент, банките си заемат помежду си необходимите им пари, за да гарантират, че разплащателната система е стабилна през всеки отделен ден.

Монетарните посткейнсианци са първото макроикономическо течение, които считат, че паричната маса не се определя от действието на екзогенни сили /външни сили/ по отношение на частния бизнес-като Централната банка. Те считат, че предлагането на пари в съвременната пазарна икономика се формира ендогенно т.е. създава се вътре в икономиката в резултат на взаимодействието на частните фирми и търговските банки.

Както отбелязахме по-горе банките отпускат заеми на частни фирми и граждани-кредитоискатели, създават депозити, след това търсят необходимите резерви, с което гарантират, че изтеглянето на пари от депозитните сметки се осъществява без проблеми от разплащателната система т.е. те са ликвидни.

В практиката на съвременната финансова система банките вземат необходимите им резерви от различни източници, а централната банка предоставя резерви при поискване, за да гарантира финансовата стабилност и да поддържа контрола върху основния лихвен процент.

Какво се получава ако съществува недостиг на резерви?

Конкуренцията за заеми на междубанковия пазар ще накара основния лихвен процент да се повиши над опредлената от централната банка ставка, и тя би изгубила контрол върху лихвения процент. В тези ситуации централната банка предлага резерви при цената на основния лихвен процент, за да може да контролира факторите на монетарната си политика.

 При наличие на излишък на резерви, банките вероятно ще пробват  да ги заемат на други банки с дискаунт /отсъпка/ и основният лихвен процент би спаднал значително. В такъв момент централната банка или ще плати лихва върху излишните резерви, или ще акумулира излишните резерви, продавайки правителствени дългови ценни книжа, с което ще преустанови конкуренцията между банките.

 Тези действия и операции във финансовата система ни показват, че:

-Кредитирането на бизнеса и гражданите основно зависи от състоянието на икономиката, доверието и очакванията спрямо икономическата активност в бъдеще.

- Дадените от банките заеми стимулират създаването на депозити, т.е. банките удовлетворяват търсенето на кредит от заемоискателите и след това създават депозити т.е. дейността им не е само да раздават на заем депозити;

-Раздаването на кредити от банките не се ограничава от собствените им парични резерви, при необходимост чрез искане от Централната банка те се снабдяват със резервни пари;

-Паричната база отговаря на нарастването на издаваните от търговските банки кредити;

-Практиката показва, че паричното предлагане е определено ендогенно вътре в икономиката от взаимодействието между банковата система и заемодателите , и че централната банка има реално не-големи възможности да контролира паричното предлагане.

 Ендогенизацията на паричната маса способства, помага и дава възможност за разнообразни финансови иновации, осъществявани от банките в името на реализирането на желаните печалби.

През последните няколко десетилетия в развитите страни се изобретиха и реализираха във финансовата дейност няколко финансови иновации:

-Секюритизация-групиране и превръщане на издадени кредити в ценни книжа. Това дава възможност на банките да ги продадат с процент отстъпка от цената на кредита, да получат свежи пари и отново да отпускат нови кредити.

-Кредитни линии между финансови организации-договаряне една организация да отпусне кредит от първа необходимост на друга.

-Стратегия за управление на пасиви-като пасивите се образуват от самите банки по пътя на заемите на пазара на спестяванията.

Тези иновации позволиха на банките да се избавят от ограниченията на Централните банки и да печелят пари с помощта на новите финансови инструменти. Това се осъществява дори при отсъствие на резерви, въпреки жестоката парична политика на Централната банка.

 

  1. Хипотеза за финансова нестабилност

 

Хипотезата за финансова нестабилност има емпирични и теоретични аспекти. От емпирична гледна точка, от време на време, в капиталистическите икономики се наблюдават кризи, инфлации или дългови дефлации, за които може би  има възможности да се овладяват.

Като икономическа теория, хипотезата за финансова нестабилност е основно тълкуване на същността на "Обща теория" на Кейнс, и идеите на Хайман Мински.

Теоретичният аргумент на хипотезата за финансовата нестабилност започва от характеристиката на икономиката като капиталистическа икономика със скъпи капиталови активи и сложна финансова система.

Икономическата теория и практика след Кейнс се насочва към използване на капитала и инвестирането в икономиката с цел траен растеж и увеличаване на заетостта, а не към несигурността.

Фокусът е върху натрупването на капиталистическата икономика.

Инвестира се днес за да се получи печалба утре, т.е. днешните пари се плащат за инвестиционни продукти/ капиталови активи /, докато утрешните пари са за печалбата, която ще остава за изплащане и притежание на капиталовите активи на фирмите /като капиталовите активи се използват в производството/.

Забележителен е приносът на Кейнс, определен от него в неговата "Обща теория", с извеждането на връзката между формирането на цената на натрупания запас от капитално имущество и интензивността на инвестиционния поток.

Точно тази връзка представлява ключът за правилното разбиране на това, как функционира капиталистическата икономика.

 Кейнс е считал, че парите се раждат, когато банките финансират фирмите да придобият капитални активи, че парите представляват особен вид облигация.

Но за да придобият тези капитални активи като своя собственост, номиналните им собственици много пъти са взимали пари на заем.

От друга страна  реалните собственици на тези активи фактически ги притежават или поне част от тях, но тази  претенция не е за активи в натура, а за пари.

Банковата система се оказва посредник между вложителите, които депозират парите си и кредитополучателите, които получават в заем  пари за финансиране на своите вложения в капитални активи.

По този начин  отношенията между реалните собственици  на активите т.е. банките и собствениците на богатства т.е. фирмите се обвиват в особен "паричен вуал", чрез който се проявяват най-характерните черти на съвременният свят.

Монетарните кейнсианци считат, че парите възникват, те са и служат за:

-в процеса на финансиране и производство на инвестиционните продукти или за финансиране  на разширяващото се търсене под формата на стоки;

-при управлението на вече работещи капитални имущества;

-парите се оказват елемент от разгърната система на обезателства, изискващи различни видове плащания;

-съществуването на  такава система на обезателства в крайна сметка  се определя от потоците на наличните  плащания или създаване на доходи, които постъпват във  фирмите, използващи капиталните блага в процеса на производство.

-при създаването на парите кредитополучателите приемат и подписват ангажименти да върнат заемните средства отпуснати от банката;

 Във все по-сложната икономическа и финансова структура се създават капитални активи и финансови инструменти от най- различни видове, като владението на всеки от тези капитални блага или финансови инструменти пораждат някакъв поток от плащания  за текущи издръжки или доходи. Такова владение осигурява преимущество, свързано с потенциалната възможност бързо да получи свежи парични средства, прибягвайки към продажба на тези имущества.

Владението на капитални активи и финансови инструменти, производството на стоки и услуги, живота на обикновените хора като потребители, означава, че различните икономически субекти имат финансови задължения, подлежащи на плащане с налични пари.

За да изпълняват  указаните задължения фирмите и потребителите се нуждаят от налични пари. Те могат да ги имат, ако фирмите получават доходи, а потребителите работна заплата.

Обаче често се случват катаклизми,  при които фирмите и потребителите не притежават необходимите налични пари за да изпълнят своите задължения. За да не изпадат в подобни ситуации те се стремят да се обезпечат с резервни наличности във форма на активи, пригодна за изпълнение на съответните задължения.

Тази най-удобна форма на активите , разбира се, са именно парите.

Обмен на днешните пари за пари за следващия момент, е основата на всички финансови отношения. От тук непрекъснатото финансово търсене на пари се обяснява със съществуването на дългови задължения.

Тези дългови задължения са следствие от основната характеристика на капиталистическото пазарна икономика, а именно финансовото инвестиране в капиталови активи, които генерират доходи и печалба. И тъй като разходите за покупка на капитални активи, се финансира за сметка на заем, централния въпрос се състои в следното:

Как купувачът на капитални активи разчита да получи средства за погасяване на своите задължения?

Финансовата система най-често отпуска парични заеми:

-използвани за увеличение на оборотния капитал с краткосрочен характер;

-за финансиране на дългосрочни капиталовложения;

При заемите за оборотния капитал изпълнението на предвидените сделки дава възможност да се получат такива доходи, които са достатъчни за изпълнение на финансовите задължения, още повече, че те са улеснени от краткосрочния им характер.

При заемите за финансиране на дългосрочни капиталовложения, цената на такива капитални активи се определя от доходите, които са в съответствие с предположенията на купувачите на тези блага и ще могат да се обезпечат по-късно във времето. Наблюдават се управленски действия и вземане на решения в сравнително кратки срокове за финансиране на капитални активи с дългосрочен характер. Също така при този тип финансиране, и кредитор, и заемополучател са наясно, че парите необходими за погасяване задълженията ще бъдат осигурени в договорираните срокове освен чрез доходи и с нови заеми.

Ето защо този свят в който ние живеем има сложна финансова структура, това е свят на неопределенност.

 

Една статия в Ню Йоркър след кризата от 2007 г., озаглавена „Момент на Мински“, което означава внезапен срив в цените на активите, популяризира хипотезата за финансовата нестабилност на американския икономист Хайман Мински /1919-1996/, която има огромно теоретично и практическо значение.

Същността й се състои в това, че капиталистическата икономика създава такава финансова структура, която е подложена на кризи.

 Мински логично обясни, че съвременният  финансов капитализъм е вътрешно нестабилен.

От условия на стабилност, фирмите, банките и домакинства постепенно във времето се придвижват от ситуация, при която техните доходи изплащат дълговете им към ситуация, при което могат само да плащат лихвите.

Постепенно  нестабилността расте, хората заемат, за да плащат лихвите. Цените на акциите, жилищата и стоките достигат върхове. Но тогава банките започват да затягат кредитната си политика. Длъжниците спешно се нуждаят от пари, а банките вече не дават. Длъжниците изпадат във паника. За да не фалират те започват да продават активите си. Цените рухват, балона се спуква, длъжниците фалират. Бурята става неизбежна.

   Според Мински ключовият механизъм, който тласка икономиката към кризи е натрупването на дългове. В период на подем инвеститорите поемат повече риск, като приходите, които техните активи генерират станат недостатъчни, за да изплащат всички дългове за кредити, които те са взели за да закупят машини, съоражения, нови технологии, инфраструктура, ценни книжа и др.

Кредиторите намаляват отпускането на заеми и това води до срив в стойността на активите.

Мински определя три вида финансирания на бизнес сектора:

+ Обезпечено финансиране-това са хаджирани заематели, чийто текущи постъпления са достатъчни за погасяване на главници и лихви;

+Спекулативно финансиране- спекулативните заематели, чийто постъпления служат за плащане само на лихвата, но не са достатъчни за плащане на основния дълг т.е. на главницата. За да плащат главницата трябва да вземат нови заеми.

+Понци финансиране-Понци длъжници – те не могат да плащат, както главницата, така и лихвите.  Разчитат на нови заеми или активите им да поскъпнат, за да могат да рефинансират дълга си.

В началния стадий на стопанския живот преобладават обезпечените финансирания. Постепенно с по-нататъшното оживление на стопанския цикъл се повишава степента на увереност в бъдещия бизнес. Наблюдава се намаление в оценката на риска при заемополучателя т.е. увеличена склонност да се взема кредит без да се страхуват от фалит. Подобно поведение се наблюдава и при банките, те продължават да отпускат заеми без да се страхуват от тяхното невръщане.

След като фирмите преминават на спекулативно и Понци финансиране се увеличава икономическата нестабилност. Създава се практическа заплаха за масови фалити, генерирани от невръщане на заемите. Ситуацията е такава, че фирмите използващи спекулативно или Понци финансиране ще се окажат в състояние да не могат да получат нови заеми поради следните причини:

+Намалява доверие на банкерите към клиентите;

+Намалява степента на увереност на банкерите;

+Намаляват се отпуснатите заеми;

+Има недостиг на финансови ресурси в икономиката;

В такава ситуация фирмите са принудени да продават активи, което води до спад в търсенето на капитални блага и цените на стоките, намаляване на инвестициите и производството.

Иначе казано икономическите кризи се случват, когато:

-търсенето на непроизводствени ликвидни активи расте т.е. търсенето на пари, кредити, заеми и др.

-търсенето на производствени неликвидни активи намалява;

Кризите се случват, защото системно възниква неспособност бизнесът да погасява своите дългове към финансовата система.

Именно връзката между инвестициите и финансите генерира нестабилност в съвременната капиталистическа икономика.

-Първата теорема на хипотезата за финансова нестабилност е, че икономиката има режими на финансиране, при които тя е стабилна и финансови режими, в които тя е нестабилна.

-Втората теорема на хипотезата за финансовата нестабилност е, че през периоди на продължително благосъстояние, икономиката транзитира от система на стабилни финансови отношения, към финансовите отношения, които допринасят за нестабилна система. Образно казано при продължителен период от добри времена, капиталистически икономики са склонни да се преместят от една финансова структура доминирана от хедж- финансови единици до структура, в която има доста фирми, ангажирани в спекулативно и Понци финансиране.

Ако икономика в ситуация със висок относителен дял на спекулативно работещи финансови фирми е в инфлационно състояние, а институциите се опитват да премахнат инфлацията чрез консервативна парична политика, спекулативните единици ще станат Понци единици. Това означава, че фирмите ще бъдат принудени да се опитат да се измъкнат от положението чрез продажба на активи. Това сигурно ще доведе до срив на стойността на активите. Хипотезата за финансова нестабилност е модел на капиталистическа икономика, която не разчита на външни шокове за протичане на бизнес циклите. Хипотезата приема, че историята на бизнес циклите  се усложнява  от  вътрешната динамика на капиталистическита икономика.

3. Неопределеност

 Повечето сериозни икономически теории, имат много характерни за тях ключови термини например:

  • В теорията на Кейнс това са “ефективното търсене” и “мултипликатора”;

В теорията на “Маркс” това са “принадена стойност” и “двуяк характер на труда”;

  • В неокласическата теория “маржинализъм”;
  • В институционализма “агрегатни разходи”;
  • В концепциите на Адам Смит “невидимата сила на пазара”;

Такъв термин в монетарното посткейнсианство е “неопределеност”.

В “Обща теория…” стр. 284, Кейнс пише “под неопределено знание аз нямам предвид просто разграничение между това, което е известно без съмнение, и това, което е само вероятно. В този смисъл играта на рулетка или печалбата при лотарията не се явяват пример за неопределеност, очакваната продължителност на живота също се явява само в незначителна степен неопределеност..

Аз употребявам този термин, в който неопределени се явяват перспективата за война в Европа, или цената на медта или лихвения процент след 20 години, или устаряването на ново изобретение, или положението на собствениците на частно богатство в социалната система през 1970 г. Не съществува научна основа за изчисление на каквато и да е вероятност на тези събития. Ние това просто не го знаем.”

Бизнес кръговете отдавна знаят много добре, че в пазарното стопанство, освен предприемаческата свобода и възможности за разгръщане на тяхната инициативност, съществуват и множество опасности, обусловени от иманентната на пазара, и на протичащите там процеси и явления, неопределеност.

Неопределеността на икономиката се определя от:

+неопределеността на живота като цяло- средата, в която живеем е сложна система от естествени природни и социални инфраструктурни материални елементи, процеси и явления. В тази среда дейността на стопанските единици протича в границите между абсолютната невъзможност и сигурността, т.е. в условията на постоянна неопределеност и риск.

+поведението на бизнеса, който трябва да взема самостоятелни решения и оценки;

+естеството на човешката природа, изискваща този, който ръководи дейността на другите, да поема отговорност за резултатите от своите действия;

+икономиката на разделението на труда, налагаща на хората да работят в групи и да делегират функцията за контрол, тъй като другите функции са специализирани;

+света на бизнеса e в конкурентната среда, в която преценката на всеки предприемач се сблъсква с тази на останалите при определянето на договорните задължения, които трябва да изплати, преди да получи своите приходи;

+наличието на спекулативен капитал;

+неопределеността на знанието, на чиято основа ние действаме, е в голяма степен мерило за допустима грешка;

Понятието неопределеност се коментира в труда на Франк Найт ”Риск, неопределеност и печалба” –1921 г., където за първи път се прави разграничение между риск и неопределеност. Тоест, става дума за разликата между риск и неопределеност.

От тази, гледна точка неопределеността се отличава от риска, при който бъдещето може да бъде описано с помощта на вероятностни разпределения, доколкото са известни и броят на вариантите, и вероятностите на всеки един от вариантите на бъдещето. Иначе казано, риск - това означава, че сте наясно с вероятностите и именно изхождайки от тях, решавате дали си струва или не.

В реалната действителност съществуват рискове, които не подлежат на управление. Причината е, че те се дължат на външни фактори, които са извън  възможностите на човек. Те са в основата на неопределеността, която неизменно присъства в реалната действителност, подпомагани от фактори, динамично изменящи се и засягащи средата в която живеем. Въпреки всичко в практиката повечето рискове са познати и те могат да се предвидят, защото  произтичат от действия, и могат да са следствие от грешки, небрежност, пропуски, недостатъчен контрол върху производството, технологичния режим, качеството, безопасността на работното място, неизпълнението на клаузи по сключени договори и т. н. Фактът, че този тип рискове, са познати, дават възможност по-ефективно да се управляват.

При неопределеността обаче няма такова нещо. С две думи, когато поемат риск, хората пресмятат, а при неопределеността на неизвестните изходни варианти просто няма какво да пресмятат. Статистиката е науката за риска,  тя съществува от няколко столетия и за нея има написани хиляди учебници.

А за неопределеността няма нито един учебник. Поради това хората често я бъркат с риска или пък се опитват да я представят като риск.

Това е ново разбиране, тъй като неокласическата теория не прави разлика между риск и неопределеност. Наред с това неокласиците смятат, че икономическата среда се характеризира с понятието ергодичност-“ergodisiti”. Това значи, че в такава среда миналото, настоящето и бъдещето могат да бъдат описани с една и съща функция на вероятностно разпределение. Хората могат да предсказват бъдещето доста достоверно, или използвайки методите на теорията на вероятностите.

Монетарните посткейнсианци не приемат този подход! 

Тяхната концепция е: миналото е необратимо, а бъдещето неопределено!

Движението във времето е в едно направление-историческо време!

Именно в историческото време се движи икономическата среда, характеризираща се с неергодичност т.е. с различия в битието между минало, настояще и бъдеще.

Неопределеността-се явява характеристика на неергодичната икономическа среда.

 

4. Сложност на икономическата система

 Монетарните посткейнсианци критикуват неокласическата теория, че те отъждествяват икономиката на съвременните страни със примитивна икономическа система.

Според тях пазарната икономика е сложна икономическа система,

Която се характеризира с:

+използване в производството на дълготрайни материални активи;

+дълбочина на разделението на труда и специализацията;

Тогава при сложната икономическа система възниква необходимостта от координация, от регулация на стопанската дейност в условия на:

+безвъзвратно минало;

+неопределено бъдеще;

Като цяло и двете свойства са резултат на социално-икономическо, техническо и технологическо развитие, превръщайки икономическата система в сложна такава. Пазарната икономика е разновидност на сложна икономическасистема.

С други думи посткейнсианците са заинтересовани, как съвременното общество ще се справи с неопределенността на сложните икономически системи. Всяко общество създава различни институции за да регулира и управлява живота, в това число да се справя със ситуации с неопределен характер, т.е. възникващи спонтанно и изведнъж. Западното общество  си създаде свои институции, които образуваха пазарната икономика, като вид сложна икономическа система.

 5. Ролята на договорите

 Най-важните институции на пазарната икономика за монетарните посткейнсианци са: договорите, парите и държавата

-форуърдните договори / Forward/;

Форуърден договор-- обвързващо срочен договор, по силата на който купувачът и продавачът се споразумяват за доставка на стоки, описани по качество и количество, стойност или валута за определена бъдеща дата. Цената на стоките, валутния курс и други условия са фиксирани към момента на сделката.

Договорите обезпечават определени гаранции, касаещи получаването на бъдещи материални и парични активи. Договорите служат за гаранция на икономическите субекти за изпълнение на поетите ангажименти и задължения във времето и за стойността им. Има множество видове договори:

+ трудовите договори за условията на работа и работната заплата ;

+финансови договори;

+за доставка на суровини, материали, окомплектовка;

+за доставка на дълготрайни материални активи;

+за реализация на продукция, стоки и услуги; и др.

Икономическата система и практиката й, ги създава, за да гарантира по-голяма сигурност и по-малко риск. Хората не винаги са лоялни и  не изпълняват задълженията си в срок. Форуърдните договори са не само гарант, но те създават определен порядък на стопанската дейност, те са средство за намаляване на риска и неопределеността в бъдеще.

Парите служат като средство за изпълнение на договорите.

Държавата със своите институции играе ролята на гарант за изпълнение на договорите.

Държавата не трябва основно да се занимава със:

-макроикономическа политика;

-антимонополна политика за защита на конкуренцията;

-отстраняване на всякакви нарушения и негативни явления;

Главната  функция на държавата трябва да е изпълнение на договорите.

Неспособността на държавата или нежеланието й да се спазват договорите води до голяма неопределеност и поставя под съмнение самата пазарна икономика.

Основата на пазарната икономика са изпълнението на договорите между икономическите субекти, институциите и държавата.

Монетарните посткейнсианци определят същността на капитализмът по следния начин:

“Капитализмът предполага частна собственост на производствените активи с дълготрайна употреба и печалба на стопанската дейност, като нейн водещ мотив.”

Ето защо частната собственост на производствените дълготрайни материални активи и тяхното използване за реализиране на печалба, изискват използване на Форуърдните договори, парите и институционалната роля на държавата.

В пазарната икономика договорите, парите и държавните институции снижават неопределеността, но не я премахват.

Неопределеността трябва да стане предмет на изследване.

 

 6. Инфлация породена от конфликтите

 

Монетарните посткейнсианци разглеждат инфлацията, като резултат от ендогенността на паричната маса, финансовата нестабилност, от несъвършенството на пазарите, от неопределеността, изобщо от макроикономическата нестабилност.

Тяхното разбиране е, че тя се създава вътре, инфлацията е продукт на самата пазарна икономика.

Те критикуват неокласическата теория, че инфлацията се създава и диктува от темпа на растеж на паричната маса, зададена външно от Централните банки.

Както обяснихме по-горе в основата на икономическото развитие стои инвестиционния процес, създаването на капитални блага.

Инвестиционния процес от своя страна генерира създаването на парите, т.е. тяхния ендогенен характер. Именно този процес стои в основата на инфлационните процеси, тъй като закупуването на техника и технологии, конкретния избор на тези дълготрайни материални активи е определен от конкурентната борба между фирмите за завладяване на по-голям дял от пазара. Тези фирми , които финансират скъпоструващи инвестиции за нови изделия, получават предимство по отношение на качеството и дизайна на новите изделия, по-ниска себестойност и от тук възможности за маневриране с цените. В тази борба по-малките, по-неефективни фирми не издържат и често фалират.

Така иновиращите фирми завладяват по-голяма част от пазара, продават повече, контролират цените, а много често не допускат нови играчи на пазара регулирайки обема на производството и цените. Този механизъм на конкурентна борба между фирмите, инвестиращи непрекъснато в нови дълготрайни материални активи за придобиване на по-голяма производствена и пазарна мощ в структурата на националната икономика генерира инфлация.

Те я наричат инфлация породена от конфликтите в кредитно-паричната икономика. Конфликтите се пораждат не само от перманентната конкуренция между фирмите, но и от факта, че работниците непрекъснато се стремят да си увеличат работната заплата. Така работниците повишават заплатите си, а предприемачите увеличават цените.

Този тип финансиране на инвестиции определя ендогенизацията на паричната маса. По този начин фирмите установяват контрол над цените и определят ендогенността на парите. Едновременното увеличение на цените и работните заплати запазва вътрешно фирменото равновесие, фирмите не банкрутират и не уволняват работниците си.

Така перманентната конкуренция, генерира перманентни инвестиции и перманентна инфлация!

Интересно е виждането на монетарните посткейнсианци, че в границите на деловия цикъл, може да има инфлация, както при подем, така и при спад. Те формулират нова концепция за генерирането на спестяването, като отхвърлят кейнсианското виждане, че спестяванията се определят от оптимизиращия избор на домакинствата. Те предлагат социален подход, при който спестяването на определен човек се определя от принадлежността му към определена социална прослойка. Работниците, чийто труд се заплаща по-ниско спестяват по-малко от доходите си в сравнение с богатите. Това означава, че при ситуация на преразпределение на доходи от предприемачите към работниците се увеличава съвкупното търсене, защото нараства потреблението.

Точно обратното се случва, ако делът на доходите на богатите се увеличава за сметка на работниците, тогава потреблението и съвкупното търсене намаляват. Знае се, че в условия на икономически растеж се увеличават заетостта и доходите на работниците, което води до нарастване на потреблението и съвкупното търсене. Това означава  по-голям натиск на паричната маса към стоките и поява на по-висока инфлация. По-голяма заетост, по-големи доходи, по голямо съвкупното търсене, по-високи цени, по-висока инфлация. Тоест икономическия растеж е придружен с по-висока инфлация и кривата на “Филипс” е с отрицателен наклон.

Ако разпределението на доходите е в полза на предприемачите, се намалявават потреблението и съвкупното търсене, намалява заетостта и се увеличава безработицата. Възниква своеобразна крива на “Филипс” с положителен наклон. Ако нито една от социалните групи не надделее в тази “борба”, кривата на “Филипс” е вертикална линия. Тази концепция показва по-задълбочен анализ, на монетарните посткейнсианци в сравнение с неокласиците:

+на инфлационните процеси и връзката им с динамиката на деловия цикъл;

+на връзката между инфлацията на цените/работните заплати/ и безработицата;

+по-различен подход за анализ на кривата на “Филипс”.

 

В заключение можем да резюмираме основните виждания на монетарните посткейнсианци за икономическата политика:

+ ярки поддръжници за провеждане на дискреационна макроикономическа политика на правителството поради нестабилния характер на пазарната икономика;

+ инвестициите стоят в основата на икономическия растеж;

+ защита на доходите с проинфлационна политика т.е. регулиране от страна на държавата на темпа на цените и работните заплати поради “инфлацията породена от конфликтите”, като държавната намеса трябва да ограничава прекомерното желание на фирмите за пазарно надмошие и власт, а не свободното ценообразуване.

+ ролята на държавата за поддържане на финансовите потоци в условията на финансова нестабилност, като по-добре стагфлация отколкото банкрути, особено на големи фирми.

+ по-добро регулиране обема на краткосрочното финасиране на дългосрочните инвестиционни проекти

Статията е част от книгата "Справедлива печалба" на Петър Къртев

Блог на Петър Къртев -www.peterhen.com