Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

 Неокласическа концепция

 

А. Същност и предмет на неокласицизма

 Във втората половина на ХІХ век след класическата политиконмия се появяват неокласическите теории като ново направление в икономическата мисъл, чиято основа е тъй наречената маржинална революция.  Причините за раждането на тези теории са:

-Социално икономическите промени-следствие на научно техническото и технологочно развитие, се осъществява процес на мощна индустрализация, изгражда се нова по-сложна структура от фабрики, търговски фирми, концерни и монополи.

-Разширяват се пазарите и многообразието от стоки, съобщителните и транспортните средства се модернизизират. Увеличава се броят на банките, застрахователните дружества, стоковите и фондови борси, и акционерните дружества. Икономическите процеси в реалния живот непрекъснато се усложняват и оказват влияние върху икономическата наука.

В политическата икономия теоретичният анализ се насочва към количествените функционални зависимост в сферата на размяната и потреблението.

Динамичното развитие на индустрията и пазарите се съпровождат, от икономически кризи с тежки последствия. Ясно се вижда, че пазарите вършат чудесна работа и задоволяват все повече и повече потребности с разнообразието на стоките. Но от друга страна понякога те са разрушителни и плашещи.

Мнозина неокласици, считат, че принципите на трудовата теория за стойността не са в състояние да обяснят и озаптят пазарният фундаментализъм. Те имат критично отношение към класическата политикономия по отношение на теорията за стойността, която е подценила анализа на влиянието на потребителната стойност на стоката, за да се аргументира ролята на субективната оценка на купувача при определяне на цената в процеса на потребителското търсене. Интересите на хората и динамично развиващите се пазари тясно се преплитат и отчетливо се вижда тясната връзка  на индувидуалния егоизъм и пазарния механизъм, но при кризисни ситуации преминават в антагонизъм. Огромното разнообразие от стоки и развиващите се пазари постепенно насочват вниманието на потребителите от количеството и производството, към качеството и потреблението на стоките. Така неокласиците насочват своя анализ към сферата на размяната и потреблението. Вместо изследване на отношенията между труда и капитала в производството и разпределението на богатствато, те насочват главно внимание си към изучаване отношението на човека към стоката.

Развитието на материалния живот на обществото в края на XIX век налага усъвършенстване на икономическите теории.

Така се заражда неокласическият икономикс, който е резултат от възникналото решение за коренна промяна в понятийния и категорийния апарат в икономическата наука. Това налага формирането на нова неокласическа политикономическа концепция. Субективните течения и школи в политическата икономия идват да задоволят една нова нужда. Немският икономист Херман Госен /1810 – 1859/, анализира задоволяването на човешките потребности и формулира т.н. Закони на Госен за потребностите. Неговите теоретични разработки в основното му съчинение “Развитие на законите на човешкото общуване” фактически стават основа и катализатор за развитие на икономическия субективизъм. С това се поставя началото на основната субективна теория-за ценността на благата.

Първи закон на Госен за потребностите:

-в процеса на задоволяване на една потребност тя губи от своята интензивност, докато настъпи насищане. С консумацията на всяка следваща единица от благото интензивността на благото намалява до пълното й задоволяване. Интензивността при задоволяването на някаква потребност се увеличава само в началото на нейното задоволяване, след което тя се насища бързо.

Госен счита, че всяка потребност в процеса на задоволяване постепенно намалява своята интензивност, докато стигне до 0, като определено количество блага е достатъчно за задоволяване на дадена потребност към определено време, ако човек прекали, вместо удовлетворение се получава отвращение.

Втори закон на Госен за потребностите:

-при потребности от много неща и ограничени средства за тяхното задоволяване човек в зависимост от финансовите си възможности подрежда по важност потребностите си; Този закон на Госен се отнася за многообразието от потребности и избора на задоволяването им. Всяка потребност е незаменима с друга, но е заменим предмета за нейното задоволяване. Понеже дадена потребност може да се задоволи с различни предмети, то човек е изправен пред избор. Изборът на предмет с по-високо качество представлява съвкупност от прости потребности т. е. сложна потребност. Избора на сложна потребност е израз на развита духовна и материална култура. Многообразието на потребностите и оскъдността на ресурсите кара човек да прави своя избор, кои потребности и в каква степен да задоволява. Обикновено човек първо задоволява потребностите си от храна, дрехи, жилище, мебели и др. Той ги подрежда по важност.

Третият закон на Госен е за постоянното нарастване и възобновяване на потребностите. Той има 3 аспекта:

- задоволяването на потребностите има временен характер;

- преминава се от по проста към по сложна потребност;

- наред със задоволяване потребностите се усложняват.

С други думи човек има много потребности, но ще ги задоволява по степен на важност поради изчерпване на ресурсите си.

Някои от потребностите ще задоволява напълно, други по-малко, но във всички случаи се стреми към постигане на определено равновесие, постигане на максимална крайна удовлетвореност в рамките на ограничените си ресурси.

С това се поставя началото на основната субективна теория-за ценността на благата. Последователите на Херман Госен формират по-късно четирите основни направления в развитието на икономическия неокласицизъм, на които в немалка степен дължим съвременния категориен апарат и инструментариум на модерния икономикс:

-Австрийска субективна школа с най-видни представители: К. Менгер, Бьом-Баверк и Фридрих фон Визер.

-Лозанска субективна школа с представители: Огюст Валрас, Леон Валрас и Вифредо Парето.

-Кембриджска школа с представители: Уилям Стенли Джевънс, Алфред Маршал и Артър Пигу.

-Американска школа с представител: Джон Бейтс Кларк.

Тези школи се формират между 1870 и 1920 г.

Така се появяват неокласическияте теории, които са резултат от решението на създателите си за коренна промяна на понятията и категориите в икономическата наука. Започват сериозни опити  за замяна на трудовата теория на стойността и на трактовките за произхода на печалбата и рентата с други, по същество субективни, икономически понятия и категории. Тези теории насочват своя анализ към сферата на размяната и потреблението. Вместо изследване на отношенията между труда и капитала в производството и разпределението на богатствато, те насочват главно внимание си към изучаване отношението на човека към стоката.

Предмет на изследване-субективните оценки на полезността на блага, които икономическите субекти правят в процеса на вземане на стопанските си решения, застъпва се схващането, че оценките на потребителите за полезността са определящ фактор на стойността и цената на дадено благо;

Разработва се и ефективното разпределение на ограничените ресурси, основен представител - Алфред Маршал /“Принципи на икономическата теория”/, отказва се от термина “политическа икономия” и възприема “икономикс”, схващанията му са синтез на тези на класиците и неокласиците, той пръв открива значението на еластичността за икономическата теория. Той се счита за основател на модерната макроикономика.

Няма изградени ясни взаимоотношения между държавата и свободния пазар. Неокласиците виждат опасност от разрушителния характер на пазарното стопанство, най-вече в условия на кризи и искат да го поставят в контролирани граници. Тук се пресичат интересите между необходимостта от нова наука за забързания, разтревожен от новите реалности свят на обикновените хора.

Това налага формирането на нова неокласическа политикономическа концепция. Неокласицизмът издига крайния субективизъм и свръхабстракцията като основен инструментариум, а потреблението като основа на икономически анализ и изводи. Идеята е икономическите субекти трябва да се стремят към подобряване на своето положение:

+фирмата - да стои финансово  и конкурентно стабилно на пазара,

индувидуалния потребител-да подобрява своето благосъстояние.

Така се появяват субективните течения и школи в политическата икономия под влиянието и на философския субективен идеализъм на Юм и Бъркли, и утилитаризма на Бентан като съставни елементи на философския позитивизъм.

Според тях предметът на политическата икономия представлява изучаването на човешките индивиди в техния ежедневен стопански живот със задача да се изследват индивидуалната и социално-обществената деятелност, които са най-тясно свързани с производството, използването и разпределението на материалните блага за постигане на икономическо благосъстояние. Неокласиците защитават също икономическия либерализъм и автоматичното равновесие в икономическия живот, основано на действията на пазарните механизми. Те считат, че освен да преследват личните си интереси, отделните индивиди чрез своите действия довеждат до правилни пропорции цялата икономическа система, пропорции, които не биха били възможни и при най-сполучливото държавно регулиране на стопанските процеси. Това е така, защото изходният пункт за всяка икономическа деятелност са човешките потребности.

И това е най-характерното за създаващите се субективни школи и течения, а именно, че те в една или друга форма поставят в центъра на своята теоретична икономическа система индивида с неговите първични вродени качества, с неговата егоистична природа, която не може да се промени, защото е в основата на самото му съществуване. И затова тези качества на индивида са определящият фактор при развитието на икономиката и на материалните условия на живот.

Защитавайки теорията за пазарните механизми, неокласиците търсят свързващо звено между търсенето на стоките и жизнената необходимост. И го откриват в новото разбиране за връзката между полезността на стоките и търсенето, т.е. за особената взаимозависимост между търсене и полезност. Методологичният инструментариум на теорията за пределната полезност наред с анализа на въздействието на полезността върху цените е именно свързващото звено в теорията за действието на пазарните механизми.

През 1871 г. излиза главното икономическо произведение на У. С. Джевънс “Теория на политическата икономия”. Той поставя индивида и неговото субективно отношение към благата в основата на своята икономическа теория. Полезността зависи от усещанията на човека, а самата полезност става основа на ценността на определено благо. С това съчинение се поставя началото на субективните школи и течения и в частност на Кембриджската школа.

През 1883 г. австрийския икономист Карл Менгер публикува основното си съчинение “Изследване върху метода на социалната наука и в частност на политическата икономия”. През 1884 г. излиза трудът на Ойген фон Бьом-Баверк “Капитал и лихва от капитал”. В него и в произведенията на К. Менгер основно е разработена теорията за пределната полезност на Херман Госен и вече на тази основа се изясняват икономическите категории. Тези съчи-нения поставят началото на Австрийската субективна школа.

Огюст Валрас (1801 – 1866 г.) – баща на Леон Валрас, счита че има изкуствена  разлика между разменна и потребителна стойност. Той формулира нова трактовка на стойността като приема разходите за източник на стойността и към тях добавя полезността, като освен това смята, че стоката трябва да е рядка, да има рядкост, за да има стойност. През 1874 г. излиза основното съчинение на  сина на професора от Лозана Леон Валрас “Елементи на чистата политическа икономия или теория на социалното богатство”. Валрас вижда богатството като сбор от полезни блага, задоволяващи обективно човешки нужди. Те са избираеми от напълно естествени субектив-ни предпочитания и субективни вкусове на отделния потребител. Същественото за Леон Валрас е разбирането на икономическите категории като математически формули, които влияят на икономическата система. Поради това той е известен като представител на математическата Лозанска икономическа школа. В процеса на изграждане на своята икономико-математическа теория Леон Валрас оприличава принципите в икономическия процес с тези на математико-физическото движение и с количественото математическо измерване на величините. Той търси идеалния тип икономика като теоретичен модел, в който се разкриват точните закони на икономиката. И на тази основа допуска различия между съвършената и идеалната икономика, както съществуват различия между съвършените фигури на математиката и техните реални образи в живота. Той отрича намесата на държавата в икономиката, допуска я само в минимален размер, само дотолкова, доколкото тя трябва да осигури свободната конкуренция в стопанския живот.

Един от видните представители на икономическия неокласицизъм е английският икономист Алфред Маршал. Той е професор в Кембриджския университет и основоположник на Кембриджската школа в политическата икономия. Негови основни произведения са “Пари, кредит и търговия”, “Промишленост и търговия”. Алфред Маршал е най-известен с главния си труд “Принципи на икономическата теория”. С него бележи така наречената маршалианска революция в икономическата наука. Последовател на Алфред Маршал е Артър Пигу. Основните си теоретични възгледи той излага в главния си труд “Икономика на благосъстоянието”, издаден през 1932 г. Според Пигу благосъстоянието е състояние на човешките чувства, а това състояние може да се измерва количествено и зависи от човешката удовлетвореност. Това означава, че колкото повече или колкото по-добре са удовлетворени човешките чувства, толкова благосъстоянието е по-високо.

В творчеството на американския икономист Джон Бейтс Кларк особено място намират маргиналните анализи. Икономическа теория, която Кларк разработва, е теорията за пределната производителност. С неговите теоретични конструкции се поставя началото на Американска  неокласическа школа. Икономическата наука в САЩ се развива при специфични исторически и социално иконо-мически условия. Епохата през която живее Д. Б. Кларк (1848 – 1937 г.) се характерезира с бурно икономическо развитие на САЩ, наситено с икономически разцвет, монополизация на стопанството и циклични икономически кризи.

Създателят на американския неокласицизъм – Д. Б. Кларк, се интересува преди всичко от идеите на Австрииската субективна школа и на А. Маршал. Тези идеи той приспособява към американската икономическа действителност. Същевременно Д. Б. Кларк ги доразвива и модифицира така, че те всъщност дават отражение на протичащите икономически процеси. Методологичният инструментариум на Американската школа поскоро е рационално прагматичен. Чрез него Д. Б. Кларк интерпретира теорията на пределната полезност. За него тя има значение както в сферата на разпределението, така и в производствената сфера. Основни съчинения на Д. Б. Кларк в областа на икономическата теория са “Философия на богатството” (1887 г.), “Разпределение на богатството” (1889 г.).

Всички школи и течения на икономическия неокласицизъм създават икономически категории, основани на природата на човека и на неговите индивидуални качества, на неговия личен интерес. По този начин неокласическия икономикс провъзгласява своеобразната индивидуалност на човека и извежда стопанската деятелност от потребностите на индивида.

Много важен проблем в системата на неокласическия икономикс е проблемът за разпределението на доходите. Той всъщност е изходно начало и теоретичен център за изследвания и анализи. Около този теоретичен център се търсят и алтернативите на трудовата теория на стойността и другите постулати на класическата школа. Във връзка с това се дискутират различни нюанси на теорията за пределната полезност и теорията за икономическото равновесие. Всъщност анализирайки пазарните механизми, неокласиците идват до теоретичния извод, че стойността /цената/ на определено количество стока, представена на пазара чрез съставляващите я единици, ще зависи от най-малката полезна единица, т.е. от пределната полезност. В теоретичната система на икономическия неокласицизъм има различни варианти за категорията пределна полезност и нейното интерпретиране. Така Джон Бейтс Кларк от Американската школа на неокласическия икономикс прилага пределната полезност към производствените фактори. По този начин той извежда стойността като продукт на пределната производителност на трите основни фактора на производството-труд, капитал и земя.

Всъщност представителите на различните школи и течения на неокласическия икономикс се обединяват около:

-теорията за пределната полезност;

-теорията за пазарните цени;

-теорията за пределната производителност;

-теорията за икономическото равновесие;

като искат чрез тях или от тях да създадат един по-сигурен икономически методологичен инструментариум за обяснение и решаване на проблемите в икономическия живот с цел създаване по-благоприятни материални условия и една по-стабилна икономика на благосъстоянието. В теоретичния инструментариум на неокласицизма доминираща тенденция е изместването на вниманието от продавача към купувача. Основна икономическа категория вече не е стойността, а полезността на стоката за консуматора. От предлагането акцентът се измества върху потреблението.

В създаващата се икономическа система на неокласицизма основно внимание се обръща на равновесието между търсенето и предлагането. Вниманието се насочва също върху факторите на производството. Неокласиците извършват сериозни теоретични усилия за изследване на същността на полезността на вещите. Тях не ги удовлетворява разликата между потребителна и разменна стойност, установена от класическата школа Според тях полезността е пределна полезност само в последната, в най-малката част на делимата стока или в последната бройка на неделимата. Следващите примери показват това. Последното парче хляб при глад е изключително ценно и именно то определя съответната цена, докато при изобилие то няма стойност /цена/ и се изхвърля. Водата при обикновени условия въпреки полезнозността си е с малка ценност, но в пустинята нейната цена се увеличава. Тук се налага очевидното правило: полезността на всяка стока или услуга намалява при равни други условия с увеличаване на тяхната наличност. Полезността на последната и най-малка желана част на пределната единица, е това, което определя цената на цялата стока.

Като правило неокласиците изследват принципите на поведението на човека, който се занимава със стопанска дейност. От действията на отделния индивид, от процесите в отделната фирма те търсят взаимозависимостта на икономическите явления в мащаба на цялото стопанство. Основите на този макроикономически анализ всъщност са израз на т. нар. “познавателен индивидуализъм”, който признава само мотивите на “човека-единица”. Той признава щастието на индивида за единствена цел в обществото. Основно е схващането, че характерът на икономическите отношения зависи от вродените първични качества и особености на индивида.

Реалните икономически категории губят специфичния си обществен смисъл и се преобразуват в категории от сферата на психиката. Така основният методологичен принцип на неокласицизма става субективният психологизъм. Всъщност с това се признава и приматът на потреблението над производството. Главен предмет на неоласическата теория са механизмите за функциониране на пазара. Чрез пазара именно се осъществява отношението на човека към вещите, т.е. потреблението става главна сфера на икономически анализи.

 Б. Алфред Маршал /1842-1924/

 Неокласическа школа-това е преди всичко англо-американската школа. Създател на неокласическата школа се счита английския икономист Алфред Маршал /1842-1924/, автор на фундаменталния труд “Принципи на икономическата теория” 1890 г. с който се поставят основите на неокласическата теория. Той въвежда понятието икономикс, ясно подчертавайки своето разбиране за предмета на икономическата наука. Икономическата наука изследва икономическите аспекти и условия на обществения живот, мотивите за икономическата дейност.

Икономическата наука е чисто приложна, тя не може да пренебрегне въпросите на практиката, но тя не трябва да се занимава с икономическа политика. Икономическата дейност трябва да се разглежда без държавна намеса и политическо влияние. За разлика от болшинството икономисти, които се занимават кой е източникът на стойността-полезност, производствени фактори или човешкия труд, Маршал насочва усилията на своя анализ не да търси източника на стойността, а да изследва факторите определящи цените.

За него е важно какво е изменението на цените от предлагането, от търсенето, от тяхното взаимодействие, от количеството, от времето. Маршал детайлно разглежда какво е взаимодействието между предлагането и търсенето, разработва нова теория за цените, която се явява компромисна между основните направления на икономическата наука. Той поставя в центъра на вниманието въпроса за взаимодействието между търсенето и предлагането, като основни фактори определящи случващото се на пазара. Той въвежда нови категории и понятия, като декларира, че икономическата наука изучава не само природата на богатството, но и мотивите стимулиращи хората да се занимават със стопанска дейност, т.е. анализира поведението на индивида. Парите са основен измерител  на стимулите, които карат хоратада действат и вземат решения.

Маршал изследва конкретно механизма на стопанската дейност на пазарната икономика преди всичко на микроравнище, а на по-късен етап-на макроравнище.

Той въвежда редица постулати, които стават теоретична основа на приложните изследвания на неокласическата школа като:

-при равни други условия;

-икономическите закони действат по правило като тенденции, те не са като точните закони на механиката, по-скоро можеш да ги сравниш със законите на приливите и отливите;

-основен принцип на който, се обосновава неокласическата наука е: всеки човек търси удоволствията и избягва неприятностите, и при всички обстоятелства се стреми да получи максимум от първото при минимум от второто.

Предложения от Маршал метод ” при равни други условия” отначало отделя главният фактор и изключва останалите. Действието на този основен фактор се разглежда изолирано и то води до определени резултати, но само във случай, че никой друг фактор, освен основният за определената ситуация, не се взима под внимание. След това се изследват нови фактори. Всъщност това е метод на частичното равновесие, който предполага определена условност и ограниченност на анализа, като се абстрахира от факторите, които в дадения момент не играют определяща роля.

Тази съвкупност от фактори, допълващи общата картина, Маршал поставя на втори план сякаш зад кулисите, и нарича “при равни други условия”. Изключва се влиянието на всички други фактори с уговорката“при равни други условия”, като не ги считаме

пасивни, а само временно не се взима под внимание тяхното действие. Изменения на стоковия пазар се изследва не  статично, а в динамика. Разглеждат се факторите въздействащи на движението на търсенето и цените. Например наблюдава се колебанието в цените на свинското месо и се изучават факторите влияещи за това. Изобщо може да се изучават измененията в търсенето и предлагането на различни видове стоки. За Маршал светът на икономиката се развива по силата на въздействието на един регулатор, всички фактори и стимули влияещи на търсенето и предлагането, са свързани с цената на стоките. Тя се явява икономически магнит и сякаш е владетел на пазарите.

Базирайки се на виждането и разбирането на Дж. С. Мил за активната роля на търсенето, неговото влияние за формирането на цените, Маршал счита, че именно анализа на поведението на човека в икономическата сфера, анализа на потребностите, полезността и търсенето се издигат в ролята на основна, определяща задача на икономическата наука. Полезността на стоките е тясно свързана с търсенето. В основата на търсенето стои полезността и търсенето е свързано с оценката за полезност.

 

Маршал свързва общия закон за търсенето и неговата крива със закона за намаляващата полезност, съгласно който увеличението на количествата на определена стока понижава полезността на нейната пределна единица.

Той определя общия закон за търсенето по следния начин:

- Количеството на дадена търсена стока се увеличава при намалението на цената й и намалява при увеличение на цената й.

Ако цената пада търсенето се увеличава и обратното.

Ако начертаем графика с:

-ордината-цена на стоката

-и абциса-количество на стоката

то съгласно извода на Маршал кривата на търсенето ще има

отрицателен наклон.

В теорията си Маршал въвежда понятието еластичност. Той установява, че кривата на търсенето при различните стоки не е еднаква, т.е. наклона на кривата се изменя в зависимост как варира количеството на  търсените стоки от влиянието на изменението на цените.  Търсенето е:

-еластично-ако под влияние на ценови изменения търсенето

се изменя бързо;

-нееластично- ако под влияние на ценови изменения търсенето

се изменя бавно;

 Графично изобразена кривата на еластичността на търсенето прилича на буквата «U». Търсенето бързо се увеличава, когато цената се снижава, а стоките  стават достъпни за обикновените потребители.

Понятието еластичност на търсенето т.е. отношението на динамиката на търсенето към  динамиката на цените, е важен инструмент за анализа на пазарната конюнктура, и широко се исползва от Маршал в практиката на икономическия анализ.

В контекста търсене- предлагане, Маршал изследва предлагането т.е. производството и производствените издръжки, като ги разделя на основни и допълнитилни. Днес ги наричаме-постоянни и променливи. На производството влияят големината на променливите разходи, тъй-като основните разходи за недългосрочен период от време остават постоянни.

Най-благоприятния изход се постига при равенство на пределния доход и пределните разходи, като цените се образуват от пределните разходи. Маршал въвежда фактор време в теорията си за ценообразуването. Решаваща роля в краткосрочен период имат полезността и търсенето, а разходите за производството имат решаващо значение в долгосрочен период. Производител, който не може да възстанови разходите, е принуден да съкращава производството до тогава, докато не достигне равновесие.

Маршал въвежда и използва понятието равновесна цена.

Пресечната точка на двете криви е цената Р, това е равновесна цена, цената, на която желанието на производителите да произвеждат определено количество стока съвпада с желанието на потребителите да купуват, за една и съща сума. Това е точката на равновесие на пазара-търсенето и предлагането се пресичат в точката на баланс. В тази точка цената на предлагането е равна на цената на търсенето и има равновесие, няма необходимост производството да се увеличава или намалява.

Маршал изгражда своята концепция за цените и ценообразуването, като “неокласически синтез”на теорията на производствените разходи и теорията на пределната полезност, като отчита обективния характер на производствените разходи и субективната оценка за пределната полезност. В приложенията на “Принципи на икономиката” той пише ”Принципа на разходите за производство и принципа на пределната полезност без съмнение, се явяват съставни части на один всеобщ закон на търсенето и предлагането; всеки от тях може да се сравни с едното острие на ножицата”.

Лансираната от Маршал идея за фактора време при ценообразуването т.е. предложението му за краткосрочни и дългосрочни периоди, му позволява да обедини в една обща концепция трудовата теория за стоиността и теорията за пределната полезност. Идеята за двете остриета на ножицата се явява свързващото звено между търсенето и предлагането, и помага да се разбере действието на двете сили:

-разходите за производство;

-и предпочитанията на потребителите;

 В. Джон Б. Кларк: теория за разпределение на доходите

 В историята на човечеството разпределението на доходите е може би една от най-дискутираните теми, особено след появата на излишъка още в дълбока древност. Сякаш разпределението на доходите е онзи фокус, в който се пресичат вижданията на икономистите, представляващи неокласическия стил на анализ в началото на XX в. Теорията за пределната полезност и теорията за икономическото равновесие се утвърждават като основни алтернативи на трудовата теория за стойността. Те считат, че стойността зависи от пределната полезност на последната от представените за размяна единици, за разлика от А. Смит, Д. Рикардо и К. Маркс. Проблемът за разпределение на доходите е част от предмета на теорията за пазарното стопанство. Известно е, че самият пазарен процес играе роля на разпределителен и преразпределителен механизъм. Съществена роля върху разпределението на доходите играе и регулативната функция на държавата чрез: минималната работна заплата, данъчната система, социални помощи и други. Така икономическата наука и до днес се стреми да изясни както същността, така и основните принципи на разпределението на доходите. Тя представя различни аспекти на разпределителния процес, но дали е намерила верния път само бъдещето ще покаже. Сегашната система на разпределение заплашва човечеството след има няма сто години 0.1% от населението на земята да притежават 99% от богатството!

Социалистическата система на разпределение в не-малка степен

буквално убива стимула и на практика се осъществявя с насилие!

Класическата школа разглежда разпределението от гледна точка на общата теория на стойността, като образуването на цената на стоката  се осъществява от частта на възнаграждението на производствените фактори.

Величината на работната заплата се определя от средствата необходими за издръжка на работника и неговото семейство. 

Рентата представлява доход, образуван от по-плодородните участъци земя, който се плаща на земевладелците.

Печалбата на капитала се разглежда, като остатъчна величина

от дохода след приспадане на работната заплата, производствените разходи и рентата. За всеки фактор съществува отделна теория.

От друга страна представителите на австрийската школа считат, че доходите на факторите се образуват като производни величини

от пазарните цени на произведените стоки.

Американския икономист Джон Бейтс Кларк/1847-1939/, прави

опит да намери обща основа на ценност както на факторите, така и на стоките на база на единни принципи. Той си поставя цел да покаже, че разпределението на обществения доход се регулира от обществен закон, и че този закон, действайки без съпротивление, би дал на всеки фактор на производството тази част от богатството, която този фактор създава. Има нещо есхатологично

в тази цел, сякаш този закон е валиден и съществува, просто трябва да му намерим доказателства, на които той посвещава двете си основни книги: “Философия на богатството” –/1886/ и “Разпределение на богатството /1888/, чието съдържание представлява подробно доказателство на тази цел-обосновки, илюстрации, аргументи и комментарии.

За да докаже своята цел, Кларк исползва концепцията за убиващата полезност, която той прехвърля на производствените фактори, искайки да намери принцип за  разпределение на дохода, който ще определи частта на всеки фактор в стоката.

Джон Б. Кларк формулира законът за”убиващата пределна производителност”, който се основава на смисъла на закона за убиващото плодородие на почвата като универсален и се разбира по следния начин: ако само един фактор остане постоянен, то допълнителното увеличение на останалите фактори ще дава все по-малко и по-малко приръст на продукцията т.е. в процеса на произодството се наблюдава убиваща производителност на труда и капитала. И от тук Кларк формулира т.н. закон на Кларк, според който стойността на произведения продукт се определя от сумата на пределните полезности на неговите свойства.

Кларк счита, че всеки предприемач се стреми да  намери такава комбинация от фактори, при чието използване се получават максимум доход и минимум разходи.

Концепцията на Кларк е следната:

Избират се два фактора. Например труд и капитал. Единия фактор

се приема за постоянен. При количествено увеличаване на втория

фактор, той ще носи все по-малко доход. Нека капитала е постоянен, ако се наемат допълнителни работници, то дохода се увеличива, но в по-малка пропорция от увеличението на броя нови работници. Трудът доставя на работника работна заплата, а капиталът -печалба. Кларк има предвид, че производителността на всеки дополнителен работник ще намалява. Допълнителния продукт  на последния, най-малко производителен работник, или т.н. пределния продукт, ще определя величината на работната заплата на този работник и на всички останали. Пределния продукт определя цената на фактора. На практика теорията за

потребителското търсене и поведението на потребителите се

заменя с теорията на избора на производствените фактори.

Практиката недвусмислено показва, че увеличиването разходите на труда при един и същи капитал или разходите на капитала при  един и същи труд, се наблюдава увеличение на произвежданите материални блага, но не със същата пропорция  на увеличение на изменящия се фактор. Увеличаването на единия или другия фактор означава, че по-добре ще бъдат използвани машините, продуктите ще имат по-високо качество, по-добре ще се използват материалите, ще се увеличава производителността.

Ако се поставят два локомотива на една една железопътна композиция, то ще се намали рязко времето на превоза, но не и

два пъти. Ако една тъкачка работи на осем стана, то тя ще произвежда много повече отколкото на един стан, но не осем пъти повече. Съществува обаче граница, при която увеличаването на

наетите работници или капитала не носи на предприемача допълнителен доход. По този начин пределния работник получава пълния продукт на своя труд. Фонд работна заплата се явявя резултат от пределния продукт умножен по броя на работниците.

Разликата между получения доход и фонд работна заплата представлява дохода на предприемача. При положение, че

предприемача може да наеме дополнителни работници, които не му носят допълнителен доход или загуба, според Кларк тези работници се намират в “зоната на безразличието”.

Пределния продукт на труда на допълнителните работници играе роля на арбитър, всъщност определя величината на работната заплата на всички работници. От тук Кларк прави извод за това, че размерът на работната заплата зависи от производителността на труда и равнището на заетост на работниците. Колкото повече е броят на заетите работници, толкова по-ниска е производителността на труда и размера на работната заплата.

Така разпределението в теорията на Кларк се осъществява на базата на получените от всеки фактор резултати. Производителността на един или друг фактор, се използва като “естествен” критерий за разпределение на доходите.

Така Кларк заявява, че работниците взимат цялата част от своя труд и не са експлоатирани. Според Кларк “естественото” разпределение на доходите, съответства на реалната картина на микроравнището. Някои икономисти използват подобна аргументация за мащтаба на националната икономика, сякаш тя представлява една огромна фирма и произвежда один продукт.

Теорията на Кларк за пределната производителност е подложена на множество критики поради нейната неяснота, условности и допускания.

В практиката много често се увеличават величините на отделните фактори едновременно, тогава валидна ли е тази теория? Интересно в условия на криза, когато се съкращава персонал и производство, как се определя равнището на работната заплата? Защо увеличението на производството изцяло се отнасят за сметка на изменящия се фактор? Засега няма отговор на тези и

подобни въпроси. Големият проблем е, че до този момент не е създадена достаточно убедителна алтернативна теория.

Твърде условен е принципа на вменение, който Кларк използва.

Теорията за вменение е създадена от Ф. фон Визер икономист от австрийската школа, като тя се основава на теорията за факторите на производството, лансирана от френския икономист Ж. Б. Сей.

Теорията за вменение утвърждава, че количествено определени части на стоката и нейната стойност са безусловно свързани със

своят произход с труда, земята и капитала. Привържениците на теорията за вменение виждат нейната главна задача във изясняване на  това, създаването на каква част от стойността може да се причисли- вмени на труда, земята или капитала. Съгласно теорията за вменение стойността на стоките предопределя оценката на производствените ресурси. Потребителските стоки осигуряват дял/разпространяват/ в стойността, на тези фактори на производството, които приемат участие в тяхното прозводството. При това Визер изхожда от предпоставката: Индивидите не са в състояние непосредствено да оценят далечните от тях фактори на производството, които не са свързани с крайното потребление. Изхождайки от това продуктивните блага /труд, капитал/ се оценяват опосредствано-чрез пределната полезност на потребителските стоки, които са изготовени с тяхна помощ. Ф. фон Визер счита за възможно разпределението на доходите между основните фактори на производството /труд, капитал, земля/.

Теорията на Кларк за пределната производителност с някои модификации се споделя от съвременните представители на неокласицизма. Тя не е толкова теория за разпределение на доходите, колкото теория за ценообразуване на факторите на производството, като цените на факторите се формират в зависимост от търсенето на  всеки от тях.

От друга страна тя има значение за оптималното съчетание на факторите и увеличаване на обема на производството. Тук неокласиците имат много по-прогресивно виждане от някои класици, които се съмняват в това дали е необходимо да се влагат

капитали в машини, тъй-като това ще задържи прогресивното нарастване  търсенето на труд. Маршал формулира закон за отдаването, който гласи: увеличаването на обема на разход на труд и капитал обикновено води до усъвършенствуване организацията на производството, което повишава ефективността от използване на труда и капитала. Тъй наречения доход от пределния продукт

трябва да отговаря на пазарната цена на добавения фактор, а самия пределен продукт се използва за доказване оптималния вариант на организация на производството.

Задоволяването на потребителя, означава да се комбинират паричните разходи по-най оптимален начин и да се произведат

материални блага с максимална полезност, при минимални разходи за производителя. Оптималния резултат се постига чрез

комбиниране разходите на производствените фактори т.е. приръста на разходите за капитал, труд и земя се съпоставят с

резултатите на приръста на производството.

Проблема на търсенето и избора на най-рационалното съчетание на производствените фактори с оглед пазарната конюнктура, е преди всичко, пазарната цена на факторите за производство.

В теорията за пределната производителност на Кларк, всеки фактор на производството /земя, труд и капитал/, притежава

съответствуващата производителност и създава доход, частта от

която получава собственика на фактора.

Тази теория се явява оправдание за справедливостта на съществуването на капиталистическото общество.

 

Г. Неокласическата система и макроикономиката

 Периода  на маржиналната революция на Госен, Джевънс, Валрас и Менгер и неокласицизма на Маршал и Кларк до 1929 г: търсенето и предлагането, доходите, заетостта,  работните заплати, цените, се анализират в по-голямата си част на микроравнище, т.е. на равнището на отделната фирма. Разбира се неокласиците са имали собствено виждане за икономическите процеси и взаимодействието на основните икономически категории на

национално равнище. 

Можем да обобщим техните виждания по следния начин:

-Съгласно теорията за равновесието на Неокласическото виждане, че търсенето е равно на предлагането и винаги има равновесие в пазарната икономика, реалните резултати на икономиката се определят от равновесното положение при пълна заетост, постигната на пазара на труда благодарение на гъвкавостта на реалната работна заплата;

-В капиталистическата свободна пазарна икономика не може да съществува недоброволна безработица и непълна заетост т.е. продължителни икономически кризи, защото гъвкавостта на реалната работна заплата гарантира постоянното съществуване на пълна заетост. Всяка продължителна безработица трябва да е следствие от липсата на гъвкавост на реалната работна заплата, която й пречи да регулира търсенето и предлагането на труд;

-Предлагането на труд е функция от предпочитанието на работниците между доход и почивка, като реалната заплата се явявя цената на почивка ;

- Търсенето на труд е функция от равнището на техниката и технологията, което е вградено в производствената функция;

- Пазарът на труда винаги се изчиства в резултат на гъвкавостта на реалната работна заплата;

- Реалните променливи в икономиката- дохода, заетостта,  реалната работна заплата, и основният лихвен процент - се формират  и са функция от изчистването на пазара на труда;

- Ръста на спестяване е равен на ръста на инвестиций.

- Равнището на цените и нивото на паричната работна заплата,   т.е. номиналната характеристика на пазарната икономика-се определят от количеството пари, което централната банка  контролира. Колкото по-голяма маса пари има в икономиката спрямо дадено общо производство, толкова по-високо е ценовото равнище;

- Ролята на държавата трябва да е минимална, като тя трябва да

следи, контролира и гарантира за: балансиран бюджет, устойчив валутен курс, за нормален растеж на паричната маса т.е. да не е много висок, с което да гарантира гъвкавостта на пазара на труда.

Тази обща концепция на неокласиците за свободно и конкурентно

пазарно стопанство, при което има автоматично саморегулиране

към пълна заетост, и равновесие на търсенето и предлагането в национален мащаб, равновесие получаващо се винаги, когато  пазарът на труда се изчиства в резултат на гъвкавостта на реалната работна заплата са подложени на остри изпитания в бъдеще време, най-тежкото от които е Голямата депресия в 1929г.