Петерхен - Блог на Петър Кръстев

 

   ДЕЙВИД  РИКАРДО

 

 В края на XVIII и началото на XIX век в Англия настъпва ерата на индустриалната революция, капиталистическата пазарна система достига висока степен на зрялост чрез преминаването от ръчното, манифактурно към машинното производство, с което възникна необходимост от нейната цялостна характеристика.

Това намира отзвук в творчеството на Рикардо. Мястото на занаятчийски работилници и манифактурите се заемат от фабриките, в които работят стотици хора. С утвърждаване на машинното производство капитализмът по естествен път намира техническата база присъща на същността му.

Машинното производство по своята природа не е капиталистическо, но капиталистическото производство по своята природа е машинно.

Отначало памучната индустрия се намира в сърцето на индустриалната революция. Индустрията разработва нови горива и енергия. Парата се превръща в основен източник на двигателна сила. Многократно се увеличава производството на въглища и желязо. Преобразява се живота на село в Англия. Малките независими стопанства на собствени или наети земи изчезват, отстъпвайки място на едрите земеделски имоти, на икономиката на едрите фермери и капиталистическите наематели.

От една страна нараства общото благосъстояние в Англия, но от друга с широка крачка расте неравенството в разпределението на доходите, класовите различия стават много по-остри.

Живота на работниците описан твърде реалистично в литературните романи  е ужасен. Работният ден продължава 12 - 13 часа, а понякога и повече. Заплатите осигуряват минимални средства за живот. Предприемачите широко  използват евтиния женски и детски труд, особено за машините в текстилната промишленост. Работническите синдикати и асоциации са забранени от закона.

Движението на лудитите е едно от първите действия на работниците срещу ужасяващите условия на работа и живот.

Движението възниква по време на трудните години на наполеоновите войни и тежките условия на работа в новите текстилни фабрики. Лудитите се бунтуват срещу автоматизираните станове, които могат да бъдат управлявани от евтина, относително неквалифицирана работна ръка, което е довело до загуба на работни места за множество квалифицирани текстилни работници. Движението започва в Нотингам през 1811 г. и се разпространява бързо в Англия през 1811 г. и 1812 г. Фабрики и оборудване са били изгаряни от тъкачи на ръка, и за кратко време Лудитите са толкова силни, че дори водят сражения с британската армия. Много текстилни фабрики за вълна и памук са унищожени, преди британското правителство да потуши метежа.

Байрон повдига в камарата на лордовете, самотен глас в защита на отчаяните бедни.

Рикардо разбира се, не може да одобри действията на Лудитите, но той се застъпва за легализирането на синдикатите, и за първи път в неговото творчество дава трезвен анализ на социалните последици от използването на машините.

След края на войната с Наполеон интересите на буржоазията са сериозно застрашени от посегателството на едрите земевладелци.

През 1815 г. интереса на английската поземлена аристокрация успява да  прокара в парламента  т. нар. „житни закони", тясно облагодетелстващи рентиерските интереси на лендлордовете за сметка на милионите потребители и въобще в ущърб на принципите на свободното пазарно стопанство.

Торите успяват да  приемат в парламента законите на Корн, които рязко ограничават вноса на чуждестранна зърно в Англия и са допринесли за запазването на високите цени на зърното.

Това е нерентабилно за фабрикантите, които трябва да плащат по-високи работни заплати на своите работници, така че те да не гладуват. Битката против законите на Корн е изключително важна част от политическия и икономическия живот в Англия през първата половина на XIX век, и води до ожесточени теоретични дискусии сред икономистите, в които дейно се включва и Рикардо.

Протекционизма на житните закони, изкуственото поддържане на високи вътрешни цени на зърнените култури оскъпява живота на английското общество. В тази борба по естествен път интересите на собствениците на земя се противопоставят в голяма степен на съвместните интереси на индустриална буржоазия и работниците.

В тези  исторически условия Рикардо  разработва своето икономическо учение, с което достига най-високата точка в  класическата политикономия .

Той постига това благодарение на научната си обективност и безпристрастност, анализирайки детайлно социално-икономическите проблеми, по-специално отношенията между труда и капитала. Въпреки, че самият той притежава голямо феодално имение, придобито и закупено със спечелени средства благодарение на своите добри делови качества на борсата, той се противопоставя на лендлордовете, защото счита, че техните интереси са в ущърб на цялото английско общество.

Той е най-видния представител на английската класическа политикономия- икономист. В основния си труд ”За принципите на политическата икономия и данъчното облагане”- 1817 г. Рикардо доразвива идеите на Смит.

Давид Рикардо е привърженик на концепцията за икономически либерализъм недопускащ никакво държавно вмешателство в икономиката и предполагащ свободно предприемачество и свободна търговия, възприел традициите на класическата политикономия и формулирал класическата концепция в най-пълен и завършен вид.

 І.Основни положения в неговата теория:

 1. За Рикардо политикономията е наука за производството и разпределението на общественото богатство, наука, която разкрива и изучава действието на икономическите закони. Главната задача на политическата икономия е да определи законите, управляващи разпределението на доходите “продукта на земята”, националния доход между трите класи.                                                                                

В предговора на основния си труд „За принципите на политическата икономия и данъчното облагане“ Рикардо казва: „ Да определи законите, които регулират това разпределение / т.е. на рентата, печалбата и работната заплата/, е главната задача на политическата икономия“.

Рикардо не само по нов начин формулира предмета на политическата икономия, не само анализира разпределението на доходите във вид на работна заплата, рента и печалба, но новото е, че Рикардо стига до извода, че основните доходи в икономическото общество са свързани помежду си.

 2. Държавата не трябва да се намесва нито в производството, нито в размяната, нито в разпределението, а основният начин на взаимоотношение на държавата с населението трябва да се свежда до данъчното облагане. Но данъците не трябва да са големи, тъй като ако голяма част от капитала се изземе от оборота, то резултатът ще е нищета на голяма част от населението, тъй като единственият източник на ръст на богатството е потреблението.

 3. Движеща сила на общественото развитие е личният интерес, обществото е съвкупност от “егоисти”, които нямат други грижи освен личните си интереси и на тях им е чужд стремежът за общото благо и щастие.

4. Според Рикардо печалбата е най-важната мотивация за движението и натрупването на капитала и икономическото развитие.

 5. Изследвайки ролята на отделните класи обосновава извода, че класата на земевладелците задържа обществения прогрес и представлява паразитна класа, а промишлениците и наемните работници съдействат на прогреса.

 6. По отношение на външната търговия, Рикардо е привърженик на икономическия либерализъм и е за пълна свобода на външната търговия. Той създава теорията за сравнителните предимства, според която, страните трябва да се специализират в производството на дадени стоки според своите ресурси и условия, и външната търговия  трябва да се основава на международно географско разделение на труда.

 7. Рикардо създава свой метод на научен анализ, съгласно който:

- разглежда икономиката като цялостна система, действаща с обективни закони аналогични на законите на природата и им придава универсален характер;

- често използва дедуктивния метод, логическата абстракция като си служи с условни абстрактни примери;

- Рикардо, за разлика от Смит, който възприема отделния човек не само като егоист, но и като алтруист, последователно се придържа само към егоистичната концепция за човека;

-фундамент на икономическата система на Рикардо е трудовата теория за стойността.   Въз основа на нея той анализира и обяснява икономическите категории и законите на производството и разпределение на националното богатство.

 

ІІ. Трудова теория за  стойността

 Рикардо, за разлика от Адам Смит, има монистично разбиране  и приема само трудовата теория за стойността. Рикардо не приема дуализма в разбиранията на Смит за стойността, критикува някои от основните му виждания.

Той доразвива неговата концепция и създава единна трудова теория за стойността. 

Според него стойността зависи от количеството труд необходимо за производството на дадена стока. Определя величината на стойността с обществено необходимото работно време за нейното производство. Това е крачка напред в сравнение със Смит.

Посочва различието мужду понятието стойност, като въплъщение на човешкия труд и разменна стойност, като външно проявление на стойнността при размяната, тоест като пазарна цена.

Основен принцип на разменната стойност: заключеният в стоката труд определя нейната разменност.

Изяснява същността на стоката като продукт на труда предназначен за размяна, както и нейните 2 страни като:

-потребителна стойност

-разменна стойност.

Следвайки Смит Рикардо възприема от него възгледа, че стоките притежават потребителна стойност и разменна стойност, но това разграничение той прави, за да подчертае, че:

- първо потребителната стойност е необходимо условие за проявление на разменната стойност; 

- второ поради обстоятелството, че стоковите блага се различават по своите потребителски качества, и заради това че редица блага имат висока потребителна и ниска разменна стойност, му служи за аргумент, да твърди, че потребителната стойност т.е. полезността на стоките не може да служи за мярка на тяхната разменна стойност.

За разлика от Смит, Рикардо смята, че това са две съвсем различни неща.

Той казва:”Полезността на благата безспорно представлява основа на стойността, но степента на полезност не може да бъде мярка на стойността. Стока, произведена с голяма трудност, винаги струва повече, отколкото стока, произведена с по-голяма лекота, даже ако всички хора считат, че последната е по-полезна от първата. Стоката трябва да бъде полезна, за да има стойност, но трудността на нейното производство е правилната мярка на стойността й. Поради тази причина желязото е по-малко ценно от златото, макар и по-полезно.”

Затова Рикардо отхвърля теорията за обективната и субективната полезност, която всъщност е нюанс на идеите на Ж. Б. Сей.

При нея вместо обективните полезни свойства на предметите за определител на стойността се предлага субективната оценка на потребителя съобразно чувството за удовлетвореност или неудовлетвореност, свързано с полезността на потребяваните предмети.

Полезността е толкова различна, колкото индивидуално различни са потребителите. Рикардо стига до извода, че полезността на стоките, макар и необходима, не може да служи за мярка на тяхната разменна стойност, за разлика от Жан-Батист Сей, който счита че полезността е регулатор на стойността.

Рикардо не приема концепцията на Смит, че размяната на стоките става в зависимост от вложения в тях труд, само за”примитивното състояние на обществото”, т.е. за простото стоково производство. а при условията на съвременното капиталистическо стопанство, при разделение на собствеността съответно върху капитал, земята и труда, принципът на трудовата стойност в размяната не действа.

Рикардо счита, че трудовият принцип за формиране на стойността не може да се променя с развитието на обществото.

За него определянето на стойността от изразходвания труд е абсолютен и всеобщ закон, който е напълно приложим и към съвременното състояние на капиталистическата пазарна система.

Рикардо не приема и отхвърля тезата на Смит, че стойността се определя от ”купуваемия” труд, защото стойността на стоката не се създава в процеса на размяната. Той вижда разликата между изразходвания и купуваемия труд, като приема и твърди, че трудът, който се изразходва за производството на една стока, не е равен на труда, който може да се купи след продажбата на тази стока. Той вижда разликата между живия и овеществения труд, но така и никога не може да я обясни. При покупко-продажбата на стоките, става съизмерване на овеществен в стоките количества труд, т.е. на вече създадени стойности.

Рикардо критикува и друга теза на Смит, че стойността на стоките се определя от сумата на трите основни дохода в обществото. Затова той казва:

”Тяхната стойност не зависи от нормата на печалбата, нито от нормата на работната заплата, нито от рентата, а от цялото количество труд, необходимо за производството и доставката им на пазара.”

За Рикардо доходите произлизат от създадената стойност, а не са независими стойностно образуващи фактори, затова реализацията на доходите става на базата на вече създадена от труда стойност на продукта на този труд.

За разлика от Смит не разпада стойността на доходи, но понякога допуска образуването на стойността от доходи.

Рикардо приема, че стойността на някои редки стоки се определят извън трудовата теория за стойността. Той заявява, че разменната  стойност на стоките има два източника:

- количеството труд за създаване на стоката;

- тяхната оскъдност и рядкост;

Той признава, че отделни стоки са рядки, оскъдни и тяхната стойност се определя от тази оскъдност. Но този вид стоки са много малко на брой, като към тази група причислява картини, антики, уникални склуптори, монети, редки вина и др. Стойността на такива предмети зависи от тяхната пазарна рядкост.

Но редкостта определя цената, само за тези стокови блага, които имат уникален характер. При това тези невъзпроизводими стокови блага заемат много малък процент от общо потребяваните стоки.

Рикардо изяснява влиянието на редкостта на стоките върху цената им, в този случай не производствените им разходи, а взаимодействието между търсене и предлагане, определят цената. Тези стоки винаги имат висока стойност. Трудът не може да регулира тяхната стойност, защото никакво количество труд не може да увеличи производството и предлагането им на пазара.

Рикардо определя, че количеството труд вложен в производството на една стока определя стойността й, като има предвид стоките, за чието създаване се ползва човешки труд и в производството на които действа конкуренция без ограничения. Масата потребявани блага са стокови блага, чиято стойност се определя от количеството труд и работното време.

Рикардо обръща сериазно внимание на взаимовръзката между производителност на труда и стойност. Той формулира закон за промените на разменната стойност. Тази стойност е право пропорционална на количеството на изразходвания за нейното производство труд и обратно пропорционална на производителността на труда. Рикардо обръща внимание на тази зависимост, защото еднакви по своите характеристики стокови блага се произвеждат при различни начини на производство.

Важен момент в теорията на стойността е отговора на въпроса: „Кой труд определя разменната стойност на стоките или  кой труд регулира стойността на еднотипните стокови блага?”

Рикардо въвежда понятието необходим труд за производството на разменната стойност, като изяснява, че стойността се определя не от практически изразходвания труд, а от необходимия за производството на стоката труд. За необходимия труд той приема труда при най-неблагоприятни условия на производство.

Рикардо забелязва, че индустриалната революция, е довела до значително натрупване на капитал в производството. Анализирайки ролята на капитала в производството, предвид нарастването на производителната му част той е наясно, че този капитал, вложен в производството има отношение към стойността.  Рикардо за пръв път ясно формулира възгледа, че разменната стойност на стоките ”се влияе не само от непосредствено приложения труд, но и от труда вложен в оръдията, инструментите и сградите, с които се подпомага този труд.”

С това Рикардо иска да каже, че в стойността на стоките следва да се отчита не само трудът за производството на дадена стока, но и овеществения труд, трудът, изразходван за оръдията, инструментите и сградите, включени в процеса на производство на дадената стока.

Рикардо е първият, който разграничава новосъздадената стойност от пренесената върху стойността на продукта вече съществуваща стойност. С други думи величината на стойността на стоката се влияе от стойността на средствата за производство т.е. от авансираната капиталова стойност /с/, която пренася своята стойност на части върху стойността на готовия продукт.

Според Рикардо трудът създава стойността, като живия труд създава новата стойност и към нея добавя стойността на използваните капиталови средства за производство. Така се образува стойността на стоката . Рикардо идентифицира eстествената цена с трудовата стойност, но не разбира, че отклонението на производствената цена от стойността не е случайно явление, а е редовно явление, в което се проявява законът за стойността.

Рикардо разкрива ролята на простия труд /работник/ и сложния труд/на специалиста/. При формирането на стойността става свеждане на сложния към простия труд, защото сложния труд е умножен в степен прост труд.

Изяснява механизма на ценообразуването в условията на свободната конкуренция и ролята на търсенето и предлагането.

Рикардо счита, че капиталът няма стойностно образуваща роля, само пренася своята стойност на части върху стойността на готовия продукт.

Той отхвърля и стойностно образуващата роля на земята.

Рикардо не можа да обясни произхода на печалба от гледна точка на трудовата теория за стойността. Той е убеден, че обект на покупка - продажба между капиталист и наемен работник е труда, че цената на труда е работната заплата.

Но не разгада механизма на създаване на принадената стойност, стойността на стоката и оттук как се създава печалбата. Рикардо създаде впечатление, че съществуването на печалбата може да се обясни само с цената на нарушение на закона за стойността. Той не можа да обясни от позицията на теорията за стойността, формирането на средната печалба, а с нея и цената на производството.

От позициите на своята теория за стойността, Рикардо отхвърли тезата на Адам Смит, че печалбата е продукт на капитала, и определя печалбата като труд, за разлика от Смит, който тълкува печалбата като резерв, предназначен за по-нататъшно производство.

Рикардо определя заплата и печалба като две части на стойността, създадена от труда, и прави извода, че намаляването на заплатите увеличава печалбата и обратното. Така Рикардо намира противоречие в интересите на предприемачите и работниците.

Независимо от принципната и всеобхватна критика на теорията на Рикардо, Маркс оценява високо достойнствата на Рикардо в развитието на политическата икономия. Маркс отбелязва, че историческото значение на Рикардо за икономическата наука се състои главно в неговата трудова теория за стойността.

Заслугата на Рикардо се заключава в това, че той е искал да постави трудовата теория за стойността, като основа на цялата политическа икономия.

ІІІ. Рикардо за разпределението и образуването на доходи

 Продуктите на труда  Рикардо дели между трите основни класи на обществото:

-капиталисти-бизнес класата, които осъществяват промишлената революция, собствениците на парите и капитала, необходим за промишлено производство и обработката на земята- получаващи печалба;

-работници, които обработват земята-получаващи заплата;

-земевладелци, които са собственици на земята-получаващи рента;

Верен на своя метод, той изследва количествените закономерности по отношение на величината, взаимната зависимост и динамиката на трите дохода- печалба, заплата, рента. Той е сигурен, че това съотношението в това разпределение съществено се различава в отделните периоди на общественото развитие.

Затова главната задача, която си постава Дейвид Рикардо е,”да определи законите, които регулират това разпределение”. Ето защо теорията за разпределението е крайъгълен в учението на Рикардо, затова сериозно анализира работната заплата, рентата и печалбата.  Заслугата на Рикардо е, че изследва количествените закономерности и зависимостта между трите вида доход. Той се интересува, както от факторите, които определят тези доходи, така и от въпроса в какво отношение те се намират помежду си.

 1. Рикардо за работната заплата

 Рикардо изгражда разбиранията си за работна заплата на базата на трудовата теория за стойността. Под работната заплата Рикардо разбира доход или заплатен труд, който е част от стойността на продукта на труда, създаван в производството. Работната заплата той разглежда като цена на труда, защото трудът на работника или неговата работната сила за Рикардо е стока, която като всяка друга има своя естествена цена, т.е. стойност и пазарна цена, или има своя естествена и пазарна цена.

Естествената цена на труда, под която Рикардо разбира стойността на работната заплата се определя от стойността на средствата за потребление на работника и семейството му или от храните и стоките от първа необходимост за работника и неговото семейство т.е. от необходимите средства за живот. За това величината на естествената цена на труда или “действителната работна заплата” зависи от работното време, необходимо за производството на необходимите за съществуването на работника и неговото семейство средства за живот. Оттук и изводът, че “с повишаване цената на храната и предметите от първа необходимост естествената цена на труда ще расте, с падане на тяхната цена-естествената цена на труда ще пада”.

Естествена цена на работната заплата позволява на работника да издържа себе си и своето семейство, така че да не се увеличава или намалява неговия брой, но Рикардо заявява„способността на работника да издържа себе си и семейството си зависи от това не каква работна заплата получава, а какви средства за съществуване може да закупи с тази работна заплата.”

 Взаимоотношенията на пазарната цена на работната заплата с естествената, Рикардо обяснява чрез:

-законите на търсенето и предлагането;

-теорията на Малтус за народонаселението;

-ограничеността на земята;

Действителната работна заплата трябва да запази определено равнище на работническото население, така че то нито да се увеличи, нито да се намали. Растежът на населението води до превишаване на предлагането над търсенето, което предизвиква падане на цената на труда под неговата естествена стойност, и обратното.

В добри времена пазарната цена на труда се увеличава, стандарта на живот става по-добър и това води до ръст на раждаемостта и ръст на работническото население.  Следствие на това нараства, както предлагането на труд, така и търсенето на храна. За да се увеличи производството на селскостопанска продукция се въвеждат  нови по-непродуктивни категории селскостопански земи, тъй като годната за обработка земя е ограничена. Производителността на допълнително вложения капитал е по-ниска и разходите в нововъведените непродуктивни земи определят по-високи цени. При това положение пазарната цена на труда тръгва надолу към естествената и нарастват средствата за съществуване, което се отразява зле на стандарта на живот на работниците и техните семейства.

От това следва, че работната заплата зависи от 2 фактора:

-от търсенето и предлагането на работници;

-от цената на стоките, за които се харчи работната заплата;

Според Рикардо пазарната цена на труда винаги се колебае около неговата естествена цена. Той определя противодействащи фактори на намаляване на работната заплата а именно:

-усъвършенстване на машините за производство на стоки от първа необходимост

-агрономическите подобрения

Рикардо поставя два важни въпроса:

-Дали самия труд макар да създава стойност, той самия дали има  стойност?

-Трябва ли да свързваме труда с работната заплата?

Отговор на тези въпроси Рикарда така и не дава.

Дава ги Маркс, който просто казва:

-стойността е труд, но самия труд няма стойност;

-Маркс въвежда категорията работна сила, която в процеса на труда създава стойност по-голяма от собствената си цена.

Рикардо може да не разкрива напълно същността на някои икономически категории, но той за разлика от Смит, не отхвърля нито за миг трудовата теория за стойността.

 2. Рикардо за печалбата

 Според Рикардо печалбата е най-важната мотивация за движението и натрупването на капитала и икономическото развитие. По отношение на печалбата Рикардо е по-последователен и твърд от Смит в разбирането, че тя е продукт, създаден от труда на работника. Печалбата е доход, явяващ се резултат от труда на работника, въплатен и остойностен в стоковия продукт, част от продукта на труда, присвоена на базата на капитала.

Неговото разбиране и логика е следното:

-разходите на труд определят стойността на стоките се и те се продават по тази стойност;

-след продажбата на стоката от получените средства се изплаща работната заплата;

-остатъкът образува печалбата;

Рикардо не прави разлика между печалба и принадена стойност.

Разглеждайки печалбата като остатък на стойността на стоката минус работната заплата, Рикардо достига до извод, решаващ за цялата му система от възгледи:

  1. Увеличението или намалението на печалбата зависи от изменението на работната заплата
  2. Когато работната заплата се увеличава печалбата намалява, и когато работната заплата намалява печалбата се увеличава.

При анализа на печалбата Рикардо се интересува основно кой е принципът, който регулира движението и количествените изменения на нормата на печалба.

Рикардо има заслуги свързани с изясняване на механизма на формиране на средната норма на печалбата, като установява:

-индивидуалните капитали задвижват различно количество труд, което значи, че реализираните от тях печалби са различни;

-механизма на преливане на капитали от един отрасъл в друг осигурява изравняване нормата на печалбата – благодарение на кредитната система;

-ролята на свободната конкуренция между капиталистите, като той се интересува от нарастващата конкуренция между капиталите и се опитва да анализира механизма за свеждане на пазарната цена към  естествената цена и управлението на печалбата от капитала, като равните капитали създават една и съща печалба, и при уравнена печалба се формира величината на естествената цена, която зависи от капитала. Рикардо забелязва естествената конкуренция между капиталистите, които сякаш страдат от нагон за изгодно вложение на капитали. Той вижда процеса на преливане на капитали от едно производство или дейност в други дейности през цената, за което преливане съдейства и помага кредитната система. Кредитирането помага за закупуване на специализирани машини и влагането им в друга изгодна дейност с висока цена и печалба. Това води до изравняване на ефекта от капиталовите реализации.

Важно е да се отбележи дискусията за житните закони въведени след наполеоновите войни, ограничаващи евтиния внос на зърното от континентална Европа, в която Рикардо взима страна отново от гледна точка на печалбата. Дългогодишните разгорещени спорове се водят всъщност за или против икономическия протекционизъм  или икономическия либерализъм.

Рикардо защитава тезата, че поддържането на високи цени на зърното поддържа високи цени като цяло на селскостопанските продукти, които носят високи доходи от рента, повишават издръжката на работниците и реално това намалява печалбата. Затова той е против  житните закони.

Рикардо установява, че с “прогреса на обществото и богатството” “печалбата проявява естествена тенденция да спада”, като тази му теза се определя като “песимизма на Рикардо”.

Намаляването на печалбата той свързва със растежа на рентата, с което противопоставя интереса на прогресивната буржоазна бизнескласа и обществото, на паразитните рентиерски привилегии на поземлените собственици. “Песимизма на Рикардо” се оказа неправилна теза, защото нормата на печалбата и средната печалба могат да проявят тенденция към спадане, но нормата на принадената стойност, масата на принадената стойност и масата на печалбата са далеч от тази тенденция. Историята го доказа!

3. Рикардо за рентата

 Рикардо разработва теорията за рентата на базата на:

-трудовата теория за стойността;

-закона за намаляващото плодородие на почвата, според който всяко следващо прилагане на капитал е по-малко производително от предшестващото;

-относителното плодородие на почвата, а не на нейното абсолютно плодородие;

За него тя е “онзи дял от продукта на земята, който се плаща на земевладелеца за използване на първичните и неразрушими сили на почвата”. Източникът на ретното плащане е прилаганият към земята труд в условията на монопола на частната собственост на земевладелците.

За Рикардо рентата е част от продукта на земята, който се плаща на земевладелеца, а източник на рентата – прилагания към земята труд. Рентата се формира като доход, поради обстоятелството че:

-земята е ограничена;

-не всички участъци от земята са еднакви по плодородие;

-да задоволи потребностите от храна и стоки обществото се принуждава да обработва не само най-добрите и средните по плодородие земи, но и второкачествени и относително по-неплодородни участъци земи;

Рикардо отчита ограничеността на годната за обработка земя. Ето защо за задоволяване нуждите на населението биват обработвани различни по качество земи, разделени на категории съответно първа, втора и трета и т.н.

Това означава, че стойността на селскостопанските продукти се определят от труда, вложен в най-неплодородните земи, като общата сума за земеделския продукт струва по-скъпо и има по-висока стойност. Тези земи не носят рента, а само средна печалба от вложения труд. При обработката на по-плодородните земи се реализира печалба над средната, като тази допълнителна печалба се изплаща на собствениците на тези земи. Рентата е онази част от печалбата, над средната, която носи добавъчен доход.

Класически е примерът за стойността на 1 кг. жито. Стойността на 1 кг. жито в най-лошите участъци определя стойността на всеки килограм в средните и най-плодородни земи, затова при продажбата на житото по такава стойност фермерите обработващи най-лошите ще получат средна печалба, а тези обработващи средните – допълнителна печалба, която фермерите наели земята от поземлените собственици я предават под формата на рента.

В разясняването на теорията си за поземлената рента Рикардо включва закона за намаляващия добив на почвата. Той твърди, че ако се обработват само най-плодородните земи, нарастващото търсене на зърнени храни не може да се задоволя с допълнителни инвестиции на капитал за разширяване на производството. Рикардо счита, че от даден момент нататък, всяко допълнително вложено количество капитал върху единица площ ще носи по-малко продукция и ще има по-малък, намаляваш ефект. Затова поради растящите потребности, които не могат да се задоволят само от най-добрите земи, дори и да се влага повече капитал в тях, обществото е принудено да обработва земи с по-слабо плодородие.

Когато увеличаващите се потребности  налагат да се обработват  ІV категория земи, то третата вече ще носи рента, а четвъртата ще носи само средна печалба. С това движение се изяснява как рентата постоянно ще расте за сметка на печалбата. Ето защо Рикардо е критик на рентата, има отрицателно отношение към рентата, тъй като според него тя се намира в обратна пропорционална зависимост от печалбата.

Затова Рикардо прави известните си изводи:

-разменната стойност на продуктите на труда в селското стопанство показва тенденция за повишаване;

-работната заплата ще се повишава;

-печалбата ще намалява, рентата ще се увеличава, т.е. ще се включват в обработка все повече неплодородни земи.

Тази тенденция безпокои Рикардо, изразена в “песимизма на Рикардо”, защото в нея той съзира перспектива за намаляване нормата на печалбата. Рикардо признава само диференциалната рента, като изключва абсолютната рента.  Рикардо е против житните закони и протекционизма. Той е за икономически либерализъм, тъй като той спомага за натрупването на капитали.

Именно теорията на Рикардо за разпределението разкрива противоположността на интересите на работниците и капиталистите, но нейното острие е насочено срещу едрите поземлени собственици. Оказва се , че интересите на едрите земевладелци са противоположни на интересите на цялото общество.

Анализирайки характера и развивайки движението на рентата, наред с теорията за работната заплата и печалбата, Рикардо дава завършен вид на своята теория на разпределението. Нейната научна значимост се състои в това, че той свързва в една обща формула трите основни дохода в обществото и взаимовръзката  им, определяйки закономерностите на тяхната динамика.

 ІV. Пазарен принцип на относителните предимства.

 По отношение на външната търговия, Рикардо е привърженик на икономическия либерализъм и е за пълна свобода на външната търговия, която според него трябва да се основава на международно географско разделение на труда. Страните трябва да се специализират в производството на дадени стоки според своите ресурси и условия. Понижаването на цените води до засилване на износа. Търговския баланс постепенно се превръща от пасивен в активен. Ако търговията е свободна, то пасивния търговски баланс не може да се задържи дълго в една страна.

При анализа на британските външнотърговските отношения, играещи особено важна роля за икономиката Рикардо не само приема тезата на А. Смит за абсолютните предимства на страната по отношение на разходите на труд за експортираните стоки, спрямо разходите на обменяните за тях чуждестранни стоки, но Рикардо стига до извода, че този принцип не трябва да се абсолютизира. Според Смит всяка страна трябва да изнася само такива стоки, за чието производство тя прави по-малко разходи на труд, отколкото другите страни. За Рикардо не е задължително всяка страна да подчинява националното производство и външната си търговия на абсолютните си предимства, защото за износа на една стока и изобщо за външната търговия е достатъчно да има относително преимущество. Това означава, че за износната стока, както и за всяко производство предназначено за износ е достатъчно съотношението на разходите им със съответните разходи в чужбина да е по-благоприятно за тях, отколкото това за други стоки и производства. Той дава следния пример за производството на две стоки:          

                                  Плат                     вино

Англия           -90 работника   -100 работника

Португалия  -100 работника  - 80 работника

 

Фактически Португалия, въпреки абсолютните си предимства за нея ще е по-изгодно да внася плат и произвежда вино, а Англия да произвежда плат и да внася вино. Така Португалия пести труда на 10 работници, а Англия пести труда на 20 работници, и общия ефект за двете страни е спестения труд на 30 работници.

С това Рикардо става един от авторите на идеята за икономическата изгода от международното разделение на труда и специализацията. Отчитайки реалностите в живота Рикардо твърди, че и относителните предимства водят до ефективна международна специализация.

 Рикардо за парите.

 Разбиранията на Рикардо за парите имат двойнствен характер.

От една страна, парите /златото и среброто/ за него са стока, стойността на която се определя от необходимите разходи на труда за нейното производство т.е. в основата на своята теория за парите той поставя трудовата теория за стойността. Рикардо се занимава с проблема на парите и паричното обръщение, когато се спира  обезпечаването на книжните пари с пълноценни пари от английската банка. За няколко години се наблюдава процес на обезценяване на книжните пари, като златото поскъпва . Тогава Рикардо се изказва за връщане на златния стандарт и стабилизиране покупателната способност на парите. Той се занимава с този въпрос и като член на комисията по финанси в парламента до края на живота си. Рикардо се превръща в уважаван специалист по паричните въпроси в парламента.

В последните години от живота си Рикардо работи над проект за учредяване на Национална банка, назряла е необходимаостта от ликвидирането на Английската банка, чиято парична политика влиза в разрез с националните интереси. Рикардо предлага емисионните функции на банката изцяло да преминат в компетенциите на държавата, за да може да се въведе строг ред в паричното обръщение. Двайсет години след смъртта му практически се извършва реорганизация на банката.

Според Рикардо парите изразяват стойността на стоките чрез стойността на паричния метал.  Рикардо счита, че като средство за размяна металическите пари могат успешно да бъдат заместени с книжни знаци на стойността-книжни пари. Книжните пари за него нямат стойност, а само представляват стойността на металическите златни пари. Но той смята, че книжните пари могат да заместят златото, защото те ще са носител на стойността на металическите пари, а няма да имат собствена стойност.

Истинските пари за него са златото и среброто-металическите пари, защото притежават стойност. Признава металическите пари.

За това книжните пари могат успешно да заместят истинските пари само ако бъдат в пропорция, определена от стойността на паричния метал. Паричното обръщение на дадена страна според Рикардо ще бъде в идеално състояние единствено, когато стойността на книжните знаци е еднаква и отразява точно стойността на златото, което те представляват. Затова когато поради различни причини, парите в обръщение се увеличат, то излишните излизат от обръщение. Т.е. поставя се зависимост между масата на цените на стоките към масата на намиращите се в обръщение количество пари.

От друга страна Рикардо приема количествената теория за парите на Давид Юм, в съответствие с която стойността на парите се установява в процеса на обръщението и зависи от тяхното количество. Рикардо изхожда от предположението, че в една страна може да се обръща всякакво количество, така или иначе, попаднало в нея злато.

Според Юм увеличаването на количеството пари в обръщение води до повишаването на стоковите цени и обратно. Използването на количествената теория на парите, според които равнището на цените в страната е пряко пропорционално на паричното предлагане и обратно пропорционална на обема на търговията, Хюм показва, че притокът на злато поради превишението на износа над вноса ще се регулира автоматично от растежа на цените на вътрешния пазар, на забавяне на износа и стимулиращ внос. Количествената теория на парите на Хюм е насочена против меркантилистите, защото те смятат, че колкото повече пари в страната, толкова по-добре, тъй като това води до ръст на търговията и индустрията. Хюм се стреми да покаже, че увеличаването на количеството на парите в обращение, не означава, че има ръст на богатството на страната, но само допринася за растежа на цените на стоките. Поради това, той смята,че стойността на парите се определя от броя им в обръщение. Освен това, покачване на цените вреди на външната търговия на страната, тъй като тя прави нацията по-малко конкурентна. Хюм казва в есето си " На парите ": "Високата цена на стоки от всякакъв вид, поради изобилието на пари, имат вредно установен за търговията ефект и в световен мащаб спира нейното развитие, което позволява по-бедните страни да продават своите продукти на всички чужди пазари, защото са по-евтини, отколкото  могат да продадат богатите ". Обективна основа за появата на теорията на парите Хюм е революцията на цените в Европа през XVI и XVII век. Вносът в Европа на евтино американско злато и сребро и понижаване на неговата себестойност на производство са допринесли за бързото нарастване на цените на стоките.

Рикардо счита, че принципът на “автоматичното” изравняване на търговския баланс става чрез монетарния механизъм. При увеличаване на паричната маса, стоковите пари ще се увеличат. Рикардо смята, че вносът и износът, т.е. пазарът сам ще изравни външнотърговския баланс и няма да допусне дисбаланс.

С теорията си за парите Рикардо има принос за придвижване напред изследванията по конкретните проблеми на парите, външната търговия и валутните отношения.

 

VІ. Рикардо за  кризите при капитализма

 

Рикардо приема “закона” на Ж. Б. Сей , че “предлагането създава своето собственото търсене” и при капиталистическото пазарно стопанство има абсолютната хармония между потребление и производство. Закона на Сей означава, че в капиталистическата, пазарна икономика съществува автоматичен пазарен механизъм, който гарнтира, че всички предложени стоки и услуги ще съответстват на съвкупното търсене т.е. стоките ще се изкупят.

За Рикардо обща криза на свръхпроизводство не е възможна, и пълната реализация на производството не представлява проблем за капиталистическото пазарно стопанство.

Според него няма сериозни причини, които са в състояние да разстроят съвкупното единство на купувача производител и продавача потребител, гладкото функциониране на стоково-паричната размяна, реализацията на производството и стоковата обмяна, които идеално се “смазват” от съвършенния механизъм на пазара, да разстроят една самонастройваща се система с идеални пазарни връзки.

 

ДЕЙВИД РИКАРДО-ПРИНОС

 

Рикардо се опита да намери отговор на въпроса, който винаги е интересувал икономистите - каква е ролята на производството и разпределението на материални блага  за създаване на оптимални социалните условия, благоприятстващи в най-голяма степен за развитието на материалното богатство на обществото. В този си опит да намери отговор на този въпрос, той предложи редица идеи, които не са загубили значението си и до днес.

За Рикардо икономиката е като сложна система, в която действат обективни закони и трябва да се намерят условията за равновесие.

Идеята за саморегулиране в икономиката запазва своята фундаментална теоретична и практическа значимост.

Теориите за стойността и рентата, както и концепцията за международното разделение на труда, са идеи включени в златния фонд на икономическата мисъл. 

Заслугата на Рикардо се заключава в това, че при разработката на своите теоретичните възгледи, в основата на научната интерпретация на голямото разнообразие на понятия, категории и реални икономически факти, той е поставил една-единствена обща концепция, трудовата теория за стойността, като основа на цялата политическа икономия.

Статията е част от книгата "Справедлива печалба" 2016г. на Петър Къртев

Блог на Петър Къртев www.peterhen.com